автор: Caniko

      Последните няколко години бяха отминали неусетно. Покорен от магията на дисертацията си беше забравил за света около себе си. И в този първи ден на Новата година почувства прегръдката на самотата. Тя не беше нежна и уханна, не носеше топлината на една друга, опияняваща прегръдка …
     Беше 1-ви януари, денят, в който Аматерасу – Богинята на Изгряващото Слънце благославя Япония. Хиляди японци с трепет очакват и срещат първите лъчи на изгрева. Макото усещаше този благослов, къпеше се в светлината му и остана безмълвен докато почувства, че парковите алеи са опустели. Слънцето беше поело по пътя на годишния си цикъл. Макото пое по пътя на … По кой път всъщност поемаше? Беше му трудно да реши. Една спасителна мисъл го избави от търсения отговор. Днес е денят на хвърчилата, очарователна традиция с петнайсет вековна история. Реши да направи хвърчило, което да полети високо и в което да види мечтите си.
     Макото потърси проекти на хвърчила от признати майстори. Много внимателно подбра чертежите и сюжета на рисунката. Купи нужните материали и пристъпи към работа. Творението му беше прекрасно – красиво хвърчило, с добра аеродинамична форма. С една дума беше се съобразил с всичко важно. Въодушевен отиде в парка и потърси най-подходящото място, съобразено с метрологичните условия. Настъпи момента за полет … Пусна го по всички правила, но след няколко колебливи движения хвърчилото се заби в земята. Макото недоумяваше каква е причината. Извади от раницата си бележника с инструкциите и трескаво ги препрочиташе. Всичко бе изпълнено както трябва. Повтори опита и отново провал.
     - Това хвърчило не е способно да полети в днешния ден. Много е тежко - един старец с миловидна усмивка го гледаше съчувствено. – Правил си го с разума, а не със сърцето и душата си. Тежат му многото правила и техники. То не може да полети.
     - Но как така няма да полети? Как да го направя със сърцето си, как бих могъл да го направя с душата си? Какво значи това?
     - Хвърчилото за днешния ден трябва да е полета на мечтите ти. Когато рисуваш платното му, трябва душата ти да прелива от любов. Когато закрепваш рамката, сърцето ти трябва да е изпълнено с вяра. А на опашката му ще повериш цялата си надежда за бъдещето. Иди, помоли се и направи своето хвърчило.
     Думите пробудиха отдавна заспали усещания. Потърси с поглед стареца, но него го нямаше.
     …
     Започна с рисунката. Искаше да избяга от самотата. Беше му нужен мост, по който да премине на другия бряг озарен от пламъка на любовта. Вярваше, че тя е някъде там. Вярваше и се надяваше.
     ….
     Хвърчилото полетя и грациозно затанцува под снежното небе. Макото го гледаше и имаше усещането за светлина и полет. Усещаше полета на мечтите си. А в прозиращото платно на мостчето се появи тя и му подаде ръка. Емико?! Това беше Емико! Нима все още го обича?!
     ….
     Втурна се в стаята си и взе платното, на което в нощта на рождения ú ден я беше нарисувал. С няколко бамбукови пръчици го изпъна в елегантен ромб. Добави три думи носещи зов и надежда. Прикрепи опашка с цветовете на дъгата и едно миниатюрно хвърчило беше готово да бъде любовен посланик.
     …
     Хвърчилото достигна прозореца ú и се удари в стъклото. Безкраен миг … и усмивката ú изгря в копнежен хоризонт. Прочете:
     - Ела при мен!
     Очите ú го обляха със светлина и кадифеният ú глас прозвуча като милувка:
     - Къде?
     - В сърцето ми!
     …
        Ароматна свещ
        Мистична тишина
        Любовен копнеж.
    Устните ú възпламеняваха страстта. Той проникваше в нея и потъваха в сладостно единение…
     В рамката на прозореца хоризонтът просветляваше в розови краски.