автор: contristo

Тъмен коридор, очевидно подземие, с едва мъждукаща и примигваща светлина от провиснала обесена от тавана крушка от 20 вата, която се полюшкваше от течението на мухлясал въздух, и правеше сенките на поставените край стените вещи ту по-големи, ту по-малки. Въобще, атмосфера на призрачност.
И тишина. Вальо вървеше приведен, като се стараеше да не повтори удара по главата в ръба та някоя рамка на изкъртена врата отпреди малко, а и да не обере десетилетните паяжини, оставени от някоя династия на паяци-оптимисти, вярващи че в този зимник щяха да хванат ята от заблудени мухи.
Накрая на коридора имаше дъсчена врата, заключена с катинар, ключа на който беше във треперещите ръце на Вальо. Той знаеше, че зад тази врата се крие истината, животът, късметът, щастието, любовта и всичко материално и нематериално, което има или няма значение, в неговия живот. Заялата брава на катинара изскърца под ръждясалия ключ, катинарът зина отворен, а вътре се откри помещение претъпкано с непотребни вещи, които осветяваше само крушката от коридора (която вече се беше успокоила след удара с главата на Вальо и не се клатеше). И в този момент от едно пра-старо предвоенно радио, застанало величествено на един от рафтовете прозвуча:
- Аз обичам майка си, България, и понякога и баща си!
Изведнъж силна светлина, тъмното подземие с непотребните вещи и радиото, както и с всичко, което е имало смисъл, изчезна, сякаш пуснато в канала, и беше заменено от оповръщан паркет в обляна от светлина спалня, задушаваща смрад, разхвърляни дрехи, обувки оставили кални следи по паркета, и гласът на ненормълника от отсрещната сграда, който продължаваше да нарежда:
- Аз обичам майка си, България, и понякога и баща си! Колкото и да ме мразите, пак не можете да ме мразите толкова, колкото аз ви обичам!
Този човек от време на време му ставаше нещо, напиваше се, и излизаше на балкона си да държи прочувствени речи към тези, които искаха или не искаха да го слушат. Имаше доста солиден, ясен и силен глас, а и балконът му беше така разположен сред социалистическото строителство, че целият квартал създаваше идеална акустика, подпомагаща разпространението на пламенните му идеи, или по-скоро на това, което току що беше чул от някоя пропагандна кабеларка, и държеше да го предаде като познание на всекварталослушание.
Вальо изпсува наум, и с непоносима болка в главата се изправи на колене, огледа положението около себе си, погледна към мобилния си телефон, установи, че батерията му е паднала, намери пипнешком зарядното, боцна го с известни усилия в контакта, позатрудни се с това да намери откъде да го мушне на телефона, установи, че е намерил грешното зарядно, намери истинското до него, и след малко екранът на телефона му вече изискваше пинкодът от четири нули, за да може да се зареди и да започне един по един да предава чрез есемеси, кой се е опитвал да се свъже с него. Бип-биип.
- И няма да може никой да ме накара да замълча, защото аз знам каква е истината, и ви я казвам! – препредаваше пророчското Слово ненормалникът.
Бип-биип. Вальо напразно се опитваше да отвори някой есемес, веднага след като натискаше бутона, телефонът бипипкаше за следващия получен.
- Обичам ви всички! Обичам и вас, и майка си, и България, и понякога и баща си!
Бип-биип. Бип-биип.
- Колкото и да ме мразите, пак не можете да ме мразите толкова, колкото аз ви обичам.
Бип-биип. „Kopele, kade si. Zvanni che se pritesnyavame”
Бип-биип. „Valio, ebaha mi maikata dneska, are obadi se”
Бип-биип. „E ne e istina brato, kak mozha taka da se razmazhesh kopele”
Бип-биип. „I’m waiting for you at 15:00 on Tuesday in front of the National Theatre! Don’t forget!” А, кво? Непознат номер.
- Мила рооодинооо, тиии сиии земен рааай! – пияницата отсреща смени речта с песен. Вальо изпсува отново, изправи се, опита да извика „Млъквай бе, идион” от прозореца, но гласовите му струни не произведоха звук, затвори прозореца, подхлъзна се на повърнята по паркета, изправи се пак, и застана разкрачен пред огледалото.
Отсреща го гледаше с презрение млад мъж по боксерки, сравнително висок, на около 23 години, би могло да се каже добре-изглеждащ, ако не беше една голяма цицина по челото, ако не се стичаше повръщано по бялата му тениска, и не бяха огромните черни кръгове под синьо-зеленикавите очи, и гелосаната черна коса не беше заела странна форма, наподобяваща кучешко лайно. На пода до повращаното бяха и оповръщаните му дънки, от които стърчеше портфейлът му, съвършено празен, с изключение на една банкнота от 2 американски долара.
Вальо погледна отвоно към телефона, имаше около 40 съобщения, под формата на есемеси и съобщения за пропуснати повиквания, някои познати, други непознати, денят беше вторник, часът беше около обяд, последният му отчетлив спомен беше от събота вечер, как вдига чаша и казва „И на печелившите честито!”, след което поема на екс около 200 гр водка, и след това му се губеха около два дни и няколко часа. Изведнъж сякаш се сети за нещо и се стресна разбързан. Погледна още веднъж телефона си, прецъка есемесите и стигна до този, който му напомняше за среща в 15:00, пред народния театър, на английски език, във вторник, сиреч същия ден. Вальо нямаше представа от кого е този есемес, и защо е на английски, но имаше смътното усещане, че е поел ангажимент и трябва да отиде.
А какво щеше каже на колегите си от работата, и на шефката си, че вече втори ден го нямаше на работа, щеше измисли по път. Трябваше сигурно да си осигури и болничен, но преди да скалъпи лъжата, трябваше да разбере какво в действителност се беше случило. Междувременно, ако им беше крайно необходим на работа, сигурно щяха да звъннат първи.
Телефонът започна да звъни, след като явно много хора бяха получили съобщение, че абонатът отново е на линия, Вальо го изключи бързо, насочи се към кухнята да поеме два упсарина, взе парцала, и тръгна да чисти паркета, за да може да оправи кочината, да се изкъпе и да се приведе в приличен вид за тайнствената си среща следобяд. С цицината нямаше какво да направи.