автор: verysmallanimal

На много места по света зимата идва с първия сняг. Често той се появява нощем – тихо и някак свенливо поляга пред праговете като котка, готов при първите слънчеви лъчи да се скрие обратно в балкана.
Хората му се радват и се подготвят за зимата – кой потупва гальовно бурето в избата, кой гали с поглед закръглените бутове на умисленото в кочината прасе, а има някои, дето се сещат, че ако погледнеш жената с един такъв, особен поглед, нощта ще е доста гореща.
По нашите краища след първия идва втория сняг. И остава до пролетта, когато, промушен тук и там от зелените ножове на кокичета и минзухари, не издържа и с тихо съскане отива чак на другия край на света, та и там да му се порадват. Не знам имат ли по онези места вино и прасета, но пък съм сигурен, че никоя жена на света не устисква на оня, особения поглед. Ако ли устиска, то значи, че някой не е пренаредил керемидите и покривът е протекъл. Географията си е география, но керемидите се тези, дето крепят света сух, децата здрави и жените отзивчиви.
В Кутра зимата не идва с първия сняг. Защото Кутра отива при зимата. Към края на годината селото се стяга за дълго пътуване – нарамва къщи и улици и с ербап-стъпка застава пред вратата на зимата. И таман да потропа, вратата се отваря и отвътре се изсипва висчкият сняг на света. Толкова е много, че покрива къщите до комините и ако някой рече да ни търси, не трябва да гледа табелките по пътищата, а да се ориентира по дима – протегнали криви, сивкави пръсти, комините рисуват по небето разни шарки, които изчезват преди някой да види добра или лоша поличба в тях.
Нали сме народ любопитен и шавраклив, не търпим дълго да сме отдолу – лека полека всеки се изравя изпод снега и тръгва да обикаля наоколо. От това обикаляне снегът постепенно се сляга, сляга, докато открие прозорците на половина. През тези половин прозорци влиза достатъчно слънце, та да си гледат жените къщната работа, а децата да си пишат домашните. Става по-лесно да се ходи по улиците и само кокошките и някои дребни баби виждат зор, ама то не може на всекиго да се угоди. По следите, които оставят първите смелчаци, може да се разбере разписанието на селото. Малки стъпки, следвани от двойните линии, нарисувани от шейните, водещи до по-големи и по-малки снежни човеци – това са децата. Стъпки, водещи от една врата право към комшийската – жените се наобикалят една друга, че то стои ли се само у дома? Някои от женските следи са по-дълбоки от други, та се чуди човек, дали е носила нещо тая булка или просто е добре гледана. И накрая – широките, тежки стъпки на мъжете. Те идват от всички посоки и се събират в една точка. В центъра на тая точка, зад тезгяха, е Цепата – запретнал ръкави, реже мезета и налива вино, а до вратата, в един варел на три крака, пищят няколко влажни цепеници, сгряващи това помещение, което с право може да се нарече сърцето на селото. И негов стомах, разбира се. Малко по нагоре, на високото, е душата на Кутра – малка, свита, полувкопана в земята, но държелива и гласовита, особено в неделя, когато поп Митър, стиснал въжето на камбаната, обявява на селото и на света, че господ и през зимата ни гледа отгоре, та да не се помайваме, а да идем да палнем по една свещица. Отношенията между тези два центъра също може да се разбере по снега – към църквата водят не толкова много и обикновено по-малки, женски стъпки, а надвечер може да се види единична следа, малко заметена от висящото изпод кожуха расо. Сякаш отецът е искал да скрие от висшестоящия къде отива. А отива, то се знае, при варела с цепениците, където зад запотените прозорци мъжкото население обсъжда политиката, женските прелести, новото вино и други важни неща. Попът има обичай да отвори рязко вратата, да се спре на прага и с укор да изгледа събралите се. А те, както си му е редът, навеждат леко глави и млъкват за малко. После – пак както си му е редът - му правят място на масата, дето е най-близо до тезгяха, една дълга ръка слага пред него чаша вино и чинийка със суджук. Той отпива, зажумява за миг и кимва с глава. Това е – равновесието между духовната и светската част от живота е възстановено, разговорите се подновяват и само жълтото куче на Янко, навито на кравай до печката, не взима участие в тях, защото е умно и си знае мястото.
Не се знае защо жените не са си измислили такова място, където дружно да дават отпор на вятъра, който вие през прохода и трупа преспи пред вратите. Може би защото жената е по-домошар от мъжа, обича си къщата и все гледа да се навърта наоколо. Събират се, не че не се събират жените, ама по-рядко и само по няколко. И не у всякоя – има някои по-окумуш, дето не се притесняват, че не е много ошетано – те по-често канят. Като чина Дона например. Да те посрещне, да ти сложи, да те разсмее с нейните истории – грешка няма. Е, хубаво е да е хапнал човек преди това, защото в готварството хич я няма, горката. Или ще ти тури паница толкова лют боб, че те е страх да дишаш, че да не се запалят пердетата, или някое побеляло от сол пиле, изсушено на подметка във фурната. Най-обича чина Дона да меси и да прави всякакви сладкиши. Там ѝ е силата и е наплашила цяло село с тестените си изобретения. Гледаш го и не можеш разбра – тутманик ли е, курабия ли е или речен камък. На цвят и на форма ги докарва – зачервени, засукани – хващат окото. После лапваш един залък и така си оставаш – пустото тесто се вкопчва в челюстите ти и за нищо на света не ще да ги пусне. Седиш си така с вкочанено чене, мучиш и сочиш шишето с вода, а чина мисли, че искаш още. Случвало се е няколко души едновременно да хапнат и тогава става много тихо, защото никой не може да говори, а само ръкомахат. Пък то, жена да я докараш до там, че да не може да си отвори устата – пази боже! Ама то става повечето с аджамии, че тия дето я знаят са предпазливи и наблягат на туршиите.
Сутрин е тихо. Тихо и бяло. Снегът милостиво е покрил калните локви, неошетаните купчинки тор и всякакви боклуци, дето инак се развяват по пътя и ядосват хората. От време на време някое перде се дръпне, през изрисуваното от студа стъкло се мерне невчесана физиономия и пак се скрие. Някъде излае куче и толкоз. Никой не бърза, дори дърводелският цех спи под снега и само стрелата на крана, с който разтоварват трупите стърчи над него, та Тяната да може да го намери, когато реши да провери дали тръбите не са се изпопукали от студа. По някое време поп Митър се изнизва от двора и се запътва към църквата, нарамил дървено гребло. Дълго и упорито изрива снега по пътеката, та ако реши някой да дойде да се помоли, да не проклина наляво и надясно, а с радост и благодарност да го стори. Хората ходят пеш – кола в такова време не може да върви, а магаретата гледат с такъв инатлив поглед, че ти се отщява да се занимаваш с впрягане или оседлаване. Ако се случи да е слънчево, целият свят искри като бенгалски огън и ти се ще да го сграбчиш и да го схрускаш.
Е, има си и не дотам добри страни – в друго време, като попрехвърлят малко, мъжете излизат от кръчмата, мушват се зад ъгъла и там свършват оная работа, дето не може да чака докато се приберат. И след малко нищо не личи. Има вътре в кръчмата тоалетна, има, ама друго си е да се наредят няколко души и докато подкопават дувара, да си довършат приказката. Обаче, като е навалял оня ми ти бял сняг – хай си пикнал, хай са те разбрали всички. Цепата се кълне, че може да познае почти всеки, който се е разписал в снега. Кълне се, ама и той бърка понякога. Беше набедил бай Иван Узуна – уж го познал, щото оня с неговия простатит някак неуверено и на пресекулки пикаел, ама се оказа че е Бончо, на Цепата кучето. Стават такива работи. Важното е кусур да не си връзваме. Нали така казва отецът – ако някой се мисли за светец, нека разхвърля камъните. Или нещо такова.
Зима, не зима, животът си върви. И деца се раждат, и старци си отиват, стиснали в побелели кокалести пръсти свещичка, без да дочакат пролетта, че да си опитат пак късмета. Така си е – няма снаг, няма пек – дойде ли ти времето, поемаш нататък и връщане няма. Голям зор е, обаче – земята замръзнала, ни кирка, ни лопата влиза в нея и стане ли нещо такова, на бай Курти и на Асенчо от циганската махала свят им се завива. Обикновено те се хващат да копаят гроб – хем някой лев да изкарат, хем по погребенията, също като по сватбите, винаги има за хапване и пийване. Той, Асенчо, не пие, ама бай Курти се отсрамва и за двамата Някой път, като приключи всичко и народът се разотиде, не можеш позна кой е по-вдървен – умрелият или бай Курти. Една зима, преди няколко години да е било, се спомина на кмета леля му. Разтичаха се хората, оправиха я жената, занесоха я в църква, а през това време Курти и Асенчо копаят гроба. Хубаво, ама Курти изпросил от кмета едно шише ракия предварително – уж да се стоплят, докато работят. Асенчо копал, Курти се топлил с ракията и криво-ляво докарали работата до един край. Взел Курти едната лопата, да премери достатъчно ли е дълбоко, обаче нали главата му като джиброво буре, катурнал се вътре. Проснал се той и ни мърда, ни звук издава. Асенчо се уплашил и хукнал към църквата, откъдето вече изнасяли покойната. Разказал той на поп Митър каква са я свършили и двамата с кмета се забързали обратно към гробищата. Погледнал кметът вътре – нашият си лежи а снегът полекичка го покрива. Развикал се той, взел да го ръчка с лопатата, ега го свести. По някое време бай Курти отворил очи и се надигнал на лакът.
- Излизай бе! – викнал кметът – Какво правиш в гроба, а?
А оня хитрец, ако че пиян, се хили и фъфли:
- Е, как какво бе, кмете – меря го бе! Меря го да не е къс, пусти гроб!
Та който си е калпав, калпав си е и зиме и лете.
Над покритото със сняг село денят не се задържа дълго. Тъкмо слънцето позатопли бузите на децата, които се пързалят по баира и се замерят със снежни топки и ей ти го бората – духне и го прогони. Лош вятър е бората – наеме ли се да минава напряко през балкана, да не си насреща му. Вдигне вихрушки, завие, зафучи, пък след някое време се укроти – види се, и на него не му се духа в тоя студ. И няма за какво, свършил си е работата – издухал е облаците и отгоре надничат звездите – мигат, сякаш треперят от студ. Лека полека светлинките в къщите угасват, всичко стихва, само понякога от горе, откъм Малчово дере ще се чуе вълчи вой. Реже въздуха и се носи ниско над селото. В оборите животните наострят уши и се свират едно в друго, кучетата лавват за малко и пак се свиват на кълбо, умислено вгледани в черната сянка на балкана. Хората се размърдват в леглата, нечия ръка се протяга и прегръща нечие рамо. И пак е тихо.
А снегът си вали ли, вали. И някъде там – между Чумерна и кривулиците на Тунджа, се вижда утъпкано място – заровила се е Кутра под снега като ескимоско куче и само от време на време подава нос навън, колкото да се увери, че светът е още тук, а не е хукнал някъде към топлите морета.