автор: Zilzak

И сам в гората стара, тъй прогнила
с аромат на мъртва дървесина.
Окапали листа, бодливи клони,
корени излезли от земята, по зова на мъртвите
затанцували на лунната феерия.

Сенки страховити, тихо се промъкват тук,
смеят се, притичват и вулгарно в ужаса си те въвличат.
И всеки миг е тук безкраен, всяка мисъл
изрисува грозна смърт.

Пристъпваш с крачки малки,
сърцето сякаш от гърдите ще изскочи,
очите като полудели, във вси посоки взор опрели.
Дъх не стига във гърдите,
всяка клетка в теб трепери.

Ала по-спокойно гостенино наш,
няма от какво да се боиш, тук на веки ще останеш.
Като сянка страховита, като писък мъртъв,
като гост на вечният спектакъл,
като вечен, но измислен стих.