автор: KBoianov

Посвещава се на майка ми

Помня.....
Помня дървени пръчки на цедилката, с която ме е носила майка ми.
Помня младото й лице, лъчезарно и в косата с нещо бяло и пухкаво, което обичах да гледам.
Помня люлчината й песен- топла и завладяваща, изпълваща ме с нежност и доброта. Тази песен ме окриляше през всичките тези години, тя беше същността на великата майчина любов.
Помня как пустинния вятър изсушаваше сълзите ми, когато седемгодишен ме водеха в светилището на Тот в Ел Карнак. Така започна дългия ми път към просветлението.
Храмът беше един зелен рай, с множество колони и градини. Учениците там се разхождаха, разговаряха, учеха, спореха. Имаше течащи водоскоци и дори малко езеро, в което можеше да се плува.
Там се обучаваха бъдещи писари, сметководители, архитекти, писатели, музиканти, лечители, жреци. След първите години на общо обучение, всеки получаваше определен цвят роба, с която се определяше каква професия е избрал. Архитектите имаха червени роби, лечителите- зелени, хората на изкуството- сини, жреците- лилави.
Спокойният живот в Ел Карнак не беше затвор за учениците. Всяка неделя те можеха да излизат извън светата обител и да се забавляват. В храма също така имаше вечерни представления, състезания, диспути.
Върховният жрец на Тот се ползуваше с авторитет, но не страхопочитание. Той държеше да бъде в близки отношения с учениците. Често им помагаше с мъдър съвет. Всички го обичаха. Аз също, но не разбирах защо е толкова взискателен към мен.
Никой не усети как времената са се променили. Спокойствието беше изтекло до последното зрънце на пясъчния часовник. Друг фараон бе застанал на трона на боговете- Ехнатон. Той искаше да унищожи старата вяра, да разруши или заграби събраното с толкова труд знание.
В онзи ден, когато научихме новината, храмът приличаше на разрит мравуняк. Учениците се разхождаха на групи и на висок глас обсъждаха настъпилите събития. Говореше се, че фараонът е изпратил войска, за да покори пазителите на знанието.
Тогава бяхме повикани от върховния жрец. С обръсната глава и лилава мантия, този път той изглеждаше достолепен както никога досега. Заедно с още няколко ученици, ние получихме задачата да пренесем папирусите в пещерите, преди да са пристигнали вражеските войски. Тайнството трябваше да бъде съхранено. Тръгнахме в хладната нощ, изпълнени с тревога и лоши предчувствия....
Да се знае и да се помни от поколенията! Загиналите в защита на храма и светлото знание бяха около 200. Те решиха да не се крият, а да застанат с голи ръце срещу кървавия тиранин.
Когато се върнахме на следния ден, ние видяхме жестоката драма и успяхме да съберем историята от малцината оцелели...
" Войските на фараона, въоръжени с лъкове, копия и прашки, бяха пристигнали, предвождани от върховния жрец на Атон- новият лъже бог. Предводителят имаше черни дрехи и обръч с черен камък на главата, но най- черна беше душата му.
Учителят го посрещна пред строените редици на своите ученици. Известно време двамата се гледаха, без да промълвят дума, сякаш се премерваха взаимно.
- В изпълнение волята на слънцеликия Ехнатон, заповядвам ви да се предадете и почитате Атон, както и доброволно да дарите папирусите на новите храмове.- гръмовно и високомерно заговори магьосникът.
Настъпи тишина, в която можеше да се чуе как капе водата, напояваща градините.
- Никога!- гордо извика Учителят- Никога няма да предадем светлото знание на самозванеца!
Черният жрец гледаше със змийския си поглед, сякаш искаше да ухапе своя противник. В този момент Учителят изглеждаше по- голям от него, твърд като скала.
- Хвърлете ги на крокодилите!-заповяда черният носител на смърт и всички бяхме натикани в ямата.
Уроците си бяха казали думата. Ние обградихме като жива стена любимия ни Учител. Ръцете ни създадоха невидим енергиен щит, през който не можеше да проникне никаква жива твар. Крокодилите напразно щракаха с челюсти, те не можеха да достигнат до нас.
Жрецът на Атон гледаше от високото, заедно с войската. Като разбра, че така няма нищо да ни стори, той заповяда да стрелят. Дъжд от стрели и копия се изсипа върху нас. Никой не знаеше как е разбрал, че енергийната преграда пропуска оръжията.
Един след друг учениците падаха и с телата си спираха стрелите, за да защитят Учителя. Те падаха без вик и тази тишина изглеждаше величава и страшна. Накрая остана една кървава купчина, на която се нахвърлиха крокодилите....."
Когато пристигнахме в разрушения храм, войската си беше отишла. Разгонихме крокодилите и един по един вадехме труповете и търсехме оцелели. Само трима бяха останали живи, кой без крак, кой без ръка и от тях научихме тази история, преди да издъхнат. Накрая стигнахме до Учителя. Липсваше левия му крак. Когато го докоснах, той простена и отвори очи.
- Синко!-прошепна той.- Вземи уджата от врата ми. И ми прости...
Учителят не довърши и замина с лодката при Ра. Внезапно прояснение блесна в ума ми. Сега разбрах защо е бил толкова суров към мен и не ми е казвал. Това беше баща ми. Сълзи се стичаха по бузите ми, когато взех триъгълния медальон с окото на Ра по средата. Той ми беше предал върховното жречество. За това ме беше готвил толкова години мен- Рахнав, дар на Ра...
Да се знае и да се помни от поколенията! Тези обикновени писатели, архитекти, лечители, писари, жреци единствено дръзнаха да се опълчат срещу тиранина и не предадоха светлото езотерично знание! Тези мъченици за вярата предпочетоха смъртта, вместо да дадат езотеричните сили на кръвопиеца! И това беше 13 века преди Христа! Със своята саможертва те не останаха в историята. Никога повече Египет не достигна своя златен век, защото уби най-образованите си синове. Отдавна пясъците са затрупали светите им кости. За това, о, минало славно, вечен им поклон!
Не е важно, че първата вълна на бунта не успя. Никога няма да забравя как майка ми, слугиня на Нефертити, падна на колене и с риск за живота си измоли живот за мене от жестокия осквернител на храмове.
Не е важно, че работих в една каменоломна, докато се възцари Тутанкамон. Майчината песен ме крепеше и надеждата, че ще я видя отново.
Не е важно, че успях да събера ученици и да се опитам да възродя оцелялото знание. Майка ми бе загинала в междуособиците, но остана светлия спомен за нея.
Никога не го забравих през изтеклите години.
Важен е споменът за саможертвата на учениците и моята майка. Важна е люлчината песен, която победи черния звяр и досега вятърът я носи над дюните.
За това, о, Ра, запечатай в душата ми тези скъпи спомени, преди да изгориш в пламъците си останалото от Рахнав, преди твоето съдбовно око в триъгълника от светлина да ме приеме....