автор: petia_bozhilova

"Какъв е този училищен звънец посред лято? Нали сме още във ваканция?"
Звънецът се повтори, силен и продължителен.
Ивана отвори очи и отметна леката завивка. Протегна ръка към нощната лампа, все още замаяна от съня и натисна копчето. Светлината я заслепи и тя инстинктивно закри лицето си с ръка.
Звънецът отново настойчиво зазвъня.
Ивана скочи от леглото с разтуптяно сърце и погледна към будилника на нощното шкафче. Шест и тридесет сутринта. Погледът и́ потърси Илия, но видя само възглавницата му, паднала на килимчето до широкото легло. Вдигна я машинално, сложи я на мястото и приглади косите си с ръка. Краката и́ трепереха.
— Господи! Пак този звънец!
Пое дълбоко въздух, грабна халата от табуретката, наметна го бързо и изтича до външната врата.
— Кой е?- извика тя и запревърта ключа в бравата.
— Ние сме с детето.
Гласът на Таня звучеше така, сякаш нечия ръка я стискаше за гърлото.
Сега, сега ще отворя!- засуети се Ивана.- Бравата от снощи нещо заяжда…А, готово!
Като видя бялото като тебешир лице на младата жена и тялото на Росен, отпуснато в ръцете и́,тя усети, че се олюлява и подпря гръб на стената. Опитните и́ очи на преживяла безброй инциденти учителка светкавично огледаха детето. "Живо е, диша, няма кръв по него!", въздъхна тя с облекчение и отвори широко вратата.
— Какво има?
Илия се показа зад нея, завит с халата си, с мокра коса и насапунисано с пяна за бръснене лице. Без да дочака отговор, той протегна ръце, грабна момченцето и го внесе в сумрачната трапезария. Двете жени изтичаха след него. Ивана грабна от кухненския бокс кърпата за лице, избърса лицето на мъжа си, след това прегърна изтръпналата Таня през раменете и внимателно я сложи да седне на един стол. Самата тя застана права като стража до масата, вперила очаквателен поглед в детето.
— Я да видим какво е станало с моя приятел!
Илия сложи Росен да легне на дивана и хвана отпуснатата му ръчичка.
— Гори целият- отбеляза той.
— От миналата нощ е така.-гласът на Таня идваше сякаш изпод земята- Втресе го, започна да повръща. Георги си беше вкъщи, извикахме "Бърза помощ".
— Какво му казаха?
— Грип. Имало сега някакъв летен вирус.
— Хубава работа! Такъв голям юнак да го надвие някакъв мъничък вирус!
Илия докосна с устни челото на детето и рязко се изправи:
— Колко градуса му е температурата?
— Преди малко я премерих- прошепна Таня. Нашият термометър показа 40.5˚С.
— Не може да бъде! Подскочи Ивана и припна към прозореца.- Сигурно е бил счупен! Сега, само да вдигна щорите , че не виждам в тъмното и ще потърся нашия!
Натисна с привичен жест бутона на прозореца и рулетната щора започна да се вдига с тихо бръмчене.В долната част на стъклото блесна тясна бяла ивица, която бързо започна да расте и да осветява малката трапезария. Слънцето беше изгряло и вече напичаше тънкия циментов панел.
Росен, който дотогава лежеше неподвижен и унесен, внезапно вдигна слабите си ръчички и закри с тях лицето си.
— Ох, очите ми!- изохка тихо той и отново притихна.
— Какво? Болят ли те?- наведе се над него Илия.
— Светлината! Махнете светлината!
Ивана натисна копчето и щората започна плавно да се спуска надолу:
— Сега, леля , сега! Исках само да намеря термометъра!
—- Ето го, мамо. В мен е.
Мара стоеше на вратата като самодива в дългата си бяла нощница и разпилени по раменете коси. Улисани с Росен, не бяха разбрали кога е станала и дошла при тях.
Ивана гледаше като в сън как Илия слага малкия термометър под мишничката на детето, изчаква краткото бип,бип и вперва поглед в екранчето."Боже, дано да се засмее! Да се засмее и да каже, че няма нищо страшно!"
Челото на Илия се покри със ситни капчици пот. Ивана се пресегна рязко и грабна термометъра. На екранчето се чернееше 40.9˚С.
— Маре, подай, ако обичаш, една кърпа с вода и оцет и вдигни още малко щората!
Гласът на Илия беше толкова нисък и невъзмутим, че по гърба на Ивана полазиха студени тръпки. Тя най- добре си знаеше какво се крие зад това външно спокойствие. "Само дано не вдигне сега кръвното!"
Илия се наведе над момченцето и пъхна едната си длан под отпуснатата му главичка, а с другата хвана дясното краче:
— Хайде, партньоре, да направим с теб едно просто упражнения! Сега ще наведеш главата към гърдите и ще опреш брадичката в тях.
Детето послушно надигна главичка , но изохка и веднага я отпусна.
— Боли.
— Няма страшно- снижи се до шепот гласът на Илия.- Хайде, сега свий десния крак в коляното и опри бедрото в корема, а левият крак да остане опънат.
Ивана изохка тихо прехапа устни, за да не извика с глас "Не, само това не! Не може да е това !"
Усети, че и́ премалява, притвори очи и се свлече на стола до притихналата Таня. Споменът я завъртя със силата на ураган и тя цялата потъна в него…
…Двамата с Илия- учители за първа година. Долнище- сковано от студ и лед. Обилен сняг трупаше вече втора седмица. Фадромата, която обслужваше две села, не смогваше да разчисти асфалтираното шосе, което свързваше селото с близкото градче. Транспортът беше преустановен, тръбопроводът за питейна вода- спукан, рафтовете в хранителния магазин- празни.
Тогава започна най- страшното:
— Учителке! Много ми е лошо!
Децата влизаха в класната стая, треперещи от треска, а червените им личица изгаряха от високата температура.
В селото нямаше лекар, а младичката фелдшерка беше в отпуск по майчинство. На вратата на здравната служба от месец висеше тежък катинар.
— Не можем повече така! Изплака една сутрин Ивана в празната и студена като зимник учителска стая.
Бяха останали само двамата с Илия. Другите учители и възрастната болнава директорка живееха в града, как да дойдат през преспите?
— Връщаме децата по домовете и затваряме училището!- тръсна тя глава и захвърли учителския дневник на дългата маса под стреснатия поглед на чистачката Мая.
Илия я прегърна и прекара ръка по разпилените и́ коси.
— Къде да ги върнем?- каза тихо, сякаш на себе си той. – В тъмното и студеното?
След това продължи по- силно и уверено:
— Ще докараме от нас печката на дърва и въглища и ще съберем всички болни ученици в трапезарията!
— Тука си имаме печки, учителю!
Пълната, мургава Мая се изтъркули като топка от вратата и черните и́ като маслини очи светнаха тревожно.
— Нали бяхме до по- лани интернат,- продължи тя живо- имаме си и печки, и легла!
Мазето ни е пълно!
— Браво!- усмихна и́ се одобрително Илия- Хайде сега, лельо Мая, да минеш по най- близките къщи и да викнеш бащите и майките на помощ!
Погледът на възрастната жена се запали срещу неговия:
— Ей сегичка ша ги обиколя, учителю! Сичките ша ги обиколя! Ша дойдат те, как няма да дойдат!
До вечерта голямата столова беше превърната в лазарет. Печките с дърва бумтяха, във фурните им се опекоха питки с кой знае от къде дошло овче сирене, а на нажежените плочи къкреха две големи тенджери с кокоша супа. Готвачът на стола на ТКЗС-то, бай Мустафа, сновеше чевръсто между печките с огромен лъскав черпак в ръка и бършеше потното си чело с голяма шарена кърпа.
Ивана приседна на едно дървено столче до едно от печките и протегна подутите си крака:
— Как се вдигнаха като един! Също като във филм!
— Ша са дигнат ми, къде ще идат!-извърна се към нея Мая, която слагаше кърпа, напоена с оцет и вода, на горещото чело на едно от децата- Нали е за техните дечурлига!
— Не е глупав народа, учителке!- вметна бай Мустафа и шумно сръбна от черпака с врялата супа.- Вижда той кой мисли за него, дето е тук долу!
Мая пъргаво изправи пълната си снага и вдигна ръката си:
— И кой слуша оня, дето й там, горе!
Ивана се усмихна снизходително.
— Знам аз, че вий, младите, сега не се молите на Господ!- сви вежди възрастната жена и седна с пъшкане срещу нея.
— Помоли му се ти вместо нас.- обади се Илия, който седеше на масичката в ъгъла и отчаяно въртеше шайбата на телефона. Поръчай му утре да ни пусне от горе лекар!
— Или поне да спре снега…- въздъхна уморено Ивана и облегна схванатия си гръб на стената.
— Ша стане! Засмя се насреща ú Мая.- Дай сига да ти разтрия краката, както само аз можа!
През нощта Мюмюн от трети клас започна до повръща.
— Главата ме, бе, хора!- хленчеше детето.
На сутринта притихна и само учестеното му дишане показваше, че е живо.
— Знаеш ли къде живее кметът?- обърна Илия посивялото си лице към Мая.
— Кой, сигашния ли?-махна тя пренебрежително с ръка- На него само млади булки му дай, за друго нидей го търси!
— Добре, нека да не е сегашният!- хвана се за думите и́́ Ивана.- Предишният тук ли живее?
Забравила безсънната нощ, възрастната жена подскочи и изхвръкна от стаята.
— Трябваше още вчера да го викнем.- обади се бай Мустафа, който слагаше подпалки на една от печките.- Борис Македонски знае какво да прави!
След по- малко от половин час вратата на столовата рязко се отвори и заедно със студа в стаята влетя Мая, последвана от двама мъже. По- младият, слаб, дребен, с мургаво, небръснато лице, се втурна към леглото на Мюмюн. Беше Али, бащата на болното момченце.
По- възрастният мъж се спря на вратата. Зорките му сиви очи под тъмните, рошави вежди, за секунди прошариха по леглата с унесените в трескав сън деца, след това се плъзнаха по Ивана, която стискаше чашката с изстинало кафе в треперещите си ръце и по едрата фигура на бай Мустафа, който вадеше от голям черен тиган ухаещи на пържена мас мекици. Накрая се спря на Илия, който седеше зад масичката с телефона, където беше прекарал нощта.
— Добро утро на всички!- поздрави той с нисък, плътен глас, приближи със стегната, безшумна стъпка към Илия и протегна бодро ръка.— Аз съм Борис Македонски, приятно ми е!
Ивана гледаше как едрата ръка на новодошлия стисна силно изморените пръсти на мъжа и́, а сивите очи се впиха в тъмните кръгове под очите му. "Бивш офицер", помисли си тя и усети как се изпълва с надежда. Вече не бяха сами в бедата!
Борис издърпа един стол, седна срещу Илия и погледна към телефона:
— Телефонна връзка скоро няма да има. Като гледам окъсаните жици и как продължава да вали…
Трябва ни спешно превоз- разтърка слепоочията си Илия.- Три от децата са много зле, а още девет са с висока температура.
— Линейка не може да дойде!- отсече Борис.- Трябва да действаме със собствените ни сили!
— Какви сили тук, на село!- раздразнението в гласа на Ивана беше очевидно.- С какво ще действаме според Вас? С рала и мотики?
— Ти пък на много изостанали ни праиш, учителке! –докачи се Мустафа.- С рало е орал дядо ми. Сега има трактори!
Борис тропна с юмрук по масичката така, че телефонът на нея подскочи и издрънча.
— Точно така, Мустафа! С трактори!
Ивана вдигна учудено вежди.
— Свикваме тракторната бригада!- разпореди се бившият кмет.- От всички трактори сглобяваме верижните и тръгваме направо за Стара Загора.
— Бог да те поживи, учителке, че ни подсети!- подскочи Мая и хукна към вратата.- Хайде, Али! Стига си се помайвал, че сбираме трактористите!
— Най- късно след два часа ще дойдем за децата!- изправи се Борис.- През това време аз ще се обадя по моята радиостанция, където трябва, а ти, Мустафа, нахрани хората!
— Тъй вярно!- изпъчи шкембето си бай Мустафа.
— Как сте могли да свалите този човек от кметското място?- запита Илия няколко часа по- късно, когато всички болни деца бяха вдигнати и откарани.
— Имаме си туканка едни-сви уста бай Мустафа.- Не им изнасяше, че при него не може да се краде и зеха, та му изровиха нещо там политическо в миналото…
— Ние, българите, сме майстори на това.- каза тихо Ивана.- Заливаме с чернилка миналото и кроим планове за светлото бъдеще. А в това време тече нашето настояще, сиво и безлично.
През нощта снегът най- сетне спря, а на другия ден след обяд по изчистеното шосе дойдоха две линейки и смразяващата диагноза: менингит!
През целия следващ месец учебният ден в Основно училище "Христо Ботев", в с. Долнище започваше с една и съща процедура, въведена самоволно от ужасените учители: измерване на температурата на "съмнителния" ученик и проверка как движи врата и краката си и дали не го дразни светещата лампа.
Постепенно епидемията отшумя и се забрави. Оздравелите деца едно по едно се завърнаха в селото, по- палави и по-шумни от преди. Само малкият Мюмюн го нямаше сред тях. За него лекарската помощ беше дошла прекалено късно…
…Ивана отвори очи и шумно преглътна. Челото и́ беше покрито с капчици пот, главата и́ бучеше."Не! Не може да е това! Не и Росен!"
Погледът и́ проследи как детето опита да сгъне само едното краче, но изохка и подви и другото:
— Не мога.
Илия обърна лицето си към нея.
"Как ме гледа , милият!- жегна я отвътре.-Като бито от зли хора куче към стопанина си!"
Скочи от стола, изтича до прозореца и натисна копчето на рулетната щора:
— Маре, качете се с Таня до тях да се облече и да си вземе нещата! Баща ти ще отиде с колата да вземе Георги от магазина, а аз ще се обадя в "Бърза помощ".
След броени минути остана сама в малкото жилище и то изведнъж и́ се стори огромно.
— Сега са други времена! Говореше си тя сама на себе си.- Ето, линейката дойде веднага, лекарят незабавно включи системите. Има и модерна апаратура, и ефикасни лекарства!
Пусна телевизора, но веднага го спря с нервен жест. Подреди възглавничките на дивана, след това отвори вратата на кухненския бокс. Остра миризма на изгоряло я удари в ноздрите и тя се закашля задавено:
— Кафеварката! Илия я е включил сутринта!
Изключи бързо нагретия до червено уред и отвори широко прозореца.
— Ами Таня? Дали и тя не е забравила нещо включено? Или някой отворен кран?...
Мушна ключа от жилището в джоба на халата си, нахлузи на бос крак домашните чехли и отвори външната врата.
— Мя- у- у! –долетя тъжно до нея от втория етаж. Последва пауза, шум от дращене на нокти по нечия врата и веднага друго отчаяно"мяу- у" се разнесе над главата и́. В трескавата бързина тази сутрин съвсем бяха забравили за Фрося, котето на Росен!
Ивана се втурна нагоре по стълбите, изкачи ги на един дъх и огледа трите врати на площадката. Знаеше, че Видка и Дико от средния апартамент прекарват лятото на вилата. "Дано студентчетата отсреща да са си вкъщи", помоли се мислено тя и натисна решително звънеца.
— Какво има, лельо Ваня.?
Двадесетгодишният русоляв добряк Петър стоеше в рамката на широко отворената врата и още по- широко и́ се усмихваше.
Ивана започна задъхано да му обяснява.
— Ясно!- прекъсна я той.- Започва операция Спасяването на Фрося. Ще мина през балкона.
— Внимавай, моето момче! Много внимавай!
— Хайде, приятелко! Ела при бати Пепи! –дочу се зад вратата веселият му глас, придружен от ликуващото мяукане на котето.
— Огледай печката и крановете на чешмите, моля те!
— Операцията завършена успешно!. Поражения няма, само една малка беля в ъгъла зад вратата.- ухили се Петър и сложи в ръцете и́ косматото кълбенце.
Ивана слезе по стъпалата с треперещите от слабост крака, влезе в сгорещената вече трапезария и се отпусна на дивана. Гадеше и́ се, а болката в тила беше нетърпима. "Трябваше да закуся нещо. Котето, горкото, сигурно също примира от глад!"
Остави треперещото животинче на дивана, но то скочи уплашено и се мушна обратно в прегръдката и́. Ивана го притисна до гърдите си, наведе лице над него и мълчаливо замилва рошавото сиво гръбче.