автор: Filifjonkata

Имало едно време една бедна вдовица, майка на пет деца. Толкова голяма била сиромашията й, че бял ден не виждала. Не можела да си намери работа и само веднъж в седмицата я викала една чорбаджийка, нейна комшийка, да й меси хляба, а за труда й и коричка хляб не й давала да занесе на децата си да ядат.
Само дето си тръгвала, бедната, с тесто по ръцете и като се прибирала вкъщи ги измивала с чиста вода. После тази вода я варяла и ставало нещо като каша, та ядели децата й. И с тази каша се хранели цяла седмица, докато майка им пак не отивала да меси хляб на чорбаджийката и не се връщала с немити ръце да им направи каша.
Децата на чорбаджийката при толкова гозби, многобройни и блажни, и бухнал хляб, не наддавали и били като чирози. А пък децата на сиромахкинята заяквали и се наливали и заприличали на тлъсти рибки. Стреснала се чорбаджийката и разказала на приятелките си, а приятелките й казали:
- Децата на сиромахкинята заякват и дебелеят, защото тя взима късмета на децата ти в ръцете си и го носи на своите деца. Затова те дебелеят, а твоите гаснат и се погубват.
Повярвала им чорбаджийката и когато станало време вдовицата пак да меси, не я оставила да си тръгне с немити ръце, а я накарала хубаво да се измие, та да остане късметът в къщата й. А сиромахкинята се прибрала вкъщи със сълзи на очи.
Децата й като видели, че по ръцете й няма тесто, заплакали и те. В единия ъгъл плачели децата, а в другия майка им. Накрая тя сторила сърцето си на камък, укротила се и казала на децата си:
- Кротувайте, деца, не плачете. Ще ви намеря аз парче хляб и ще ви го донеса.
Тръгнала от врата на врата и се претрепала догде намери сух хляб за децата си, та да го накисне хубавичко във вода, да го раздели между тях и след като се наядат да ги сложи да спят. А тя, посред нощ, потеглила накъдето й видят очите, за да не гледа как децата й умират от глад.
Както си вървяла посред нощ през пустошта, видяла на един хълм да трепти светлинка и тръгнала натам. Като се приближила, видяла една шатра. Насред шатрата висял голям полилей а под полилея - някакъв объл предмет, подобен на топка. Като влязла в шатрата, видяла там насядали дванайсет юнака, които си говорели как да свършат някаква си работа.
Шатрата била кръгла и отдясно на входа й седели трима юнака, които били разгърдени, а в ръцете си държали свеж злак и цветчета от дърветата. По-нататък седели още трима юнака със запретнати до лактите ръкави, без връхни дрехи и държали в ръцете си сухи житни класове. По-нататък седели още трима юнака и държали в ръце по една чепка грозде. По-натам седели още трима юнака, близо един до друг, и били облечени в кожуси дълги от шията до под коленете.
Когато юнаците видели жената, казали:
- Добре дошла, лельо. Поседни.
И жената ги поздравила и седнала. Като седнала я запитали как се е озовала по тези места. Тогава злощастната вдовица разказала за хала си и за теглото си, и понеже разбрали юнаците, че е сиромахкиня и гладува, един от онези с кожусите станал и й подредил трапеза. Докато яла забелязала, че е куц.
Когато жената се нахранила, юнаците захванали да й задават най-различни въпроси за селото и тя им казала каквото знаела. А после й рекли тримата юнаци с разгърдените ризи:
- Кажи, лельо, как я карате през различните месеци? Как ви се виждат Март, Април и Май?
- Добре я караме, синко – отвърнала вдовицата. – Като дойдат тези месеци, планините и полята се раззеленяват, земята се накичва с най-различни цветя и се надига едно ухание, дето възкресява човека. Всички птички започват да пеят. Гледат орачите зелените ниви, сърцата им ликуват и захващат да приготвят харманите си. Така че не можем да се оплачем от Март, Април и Май, защото ще запрати по нас Господ огън и ще ни изгори заради неблагодарността ни.
После я запитали и другите трима юнаци, със запретнатите ръкави и с житните класове:
- Ами Юни, Юли и Август как ви се струват?
А сиромахкинята отвърнала:
- И от тези месеци не можем да се оплачем, защото покрай жегата, която носят, узряват всички плодове. Тогава жътварите жънат нивите, а градинарите берат плодовете. А пък сиромасите са премного доволни от тези месеци, защото няма нужда от много и скъпи дрехи.
След това я запитали другите трима юнаци, които държели гроздето:
- А през Септември, Октомври и Ноември как я карате?
- През тези месеци – отвърнала жената – хората берат гроздето и го правят на вино. И освен това те ни струват добро като ни предупреждават, че идва зимата, та да се запасят хората с дърва, с въглища и с дебели дрехи и да се стоплят.
После я запитали и юнаците с кожусите.
- Ми през Декември, Януари и Февруари как я карате?
- О! Тези месеци много ни обичат – рекла сиромахкинята. – И ние много ги обичаме. Ще запитате защо. Ето защо. Защото хората по природа са ненаситни и искат по цяла година да работят, за да печелят много. Идват зимните месеци и ни събират край огнището да си починем от летния труд. Обичат ги людете и зарад туй, че с дъждовете си и със снеговете си се грижат за всички посеви и растения. Тъй че, деца мои, всички месеци добри и достойни са и всеки си върши работата, както Господ му е наредил. Ние, хората, не сме добри.
Тогава единайсетте юнака дали знак на първия от онези, които държали гроздето. Той излязъл навън и след малко се върнал със запечатана делва в ръце. Дал я на жената и й казал:
- Айде, лельо, вземи тази делва и си върви вкъщи да си гледаш децата.
Зарадвана, жената се натоварила с делвата и рекла на юнаците:
- Господ да ви поживи, деца мои.
- На добър час, лельо! – отвърнали те и тя си тръгнала.
Точно на разсъмване се прибрала вкъщи и заварила децата си още да спят. Разстлала един чаршаф, изпразнила делвата, видяла, че е пълна с жълтици и само дето не полудяла от радост.
Щом се развиделило, отишла до фурната на пазара, купила пет – шест хляба и няколко оки сирене. Събудили се децата й, измила ги, нагласила ги, казали си всички молитвата, а след това им дала хляб и сирене и яли бедните до насита.
После купила едно кило жито и го занесла в мелницата да го смелят, замесила го и отишла с хлябовете във фурната да ги изпекат.
И тъкмо излизала от фурната с нощвите на рамо на път за дома си, видяла я чорбаджийката, усъмнила се, че е станало нещо и се втурнала по петите й да научи как си е купила брашно и е замесила хляб. А добрата сиромахкиня й рекла цялата истина.
Завидяла чорбаджийката и си наумила да отиде и тя при юнаците. През нощта, щом приспала мъжа си и децата си, излязла от къщи, хванала пътя, открила шатрата на дванайсетте месеца, влязла и ги поздравила. А те й казали:
- Добре дошла, господарке. Как така благоволи да дойдеш да ни видиш?
- Аз съм бедна жена – отвърнала – и идвам да ми помогнете.
- Добре – рекли. – Гладна ли си? Искаш ли да похапнеш?
- Не, благодаря – отговорила. – Сита съм.
- Хубаво – казали юнаците. – И как живеете на село?
- И по-зле може да бъде.
- А как я карате с месеците? – попитали отново.
- Как да я караме? – отвърнала тя. – Всичките до един са с лют нрав. Тъкмо свикнем с жегите на Август, а то вече дошли Септември, Октомври и Ноември и ние зъзнем. На един му се изострят болежките, друг настива… После идват зимните месеци – Декември, Януари и Февруари и настане мраз, и пътищата целите в сняг, не можеш да си подадеш носа навън. Пък оня куция Февруари… (Чул я бедният Февруари). Ами ония там оглупелите Март, Април и Май. Не разбират ли, че са пролетни месеци, та искат да приличат на зимните и покрай тях зимата става девет месеца. И не можем да излезем навън на първи май, да си пийнем кафе с мляко и да се потъркаляме по поляните. След това идват Юни, Юли и Август. Те пък си умират да ни давят в пот с жегите, които носят. И на Голяма Богородица почваме да припадаме. Пък като дойдат дримите*, ни се съсипват белите дрехи на простора. Какво да ви кажа, юначета? Месеците (живи и здрави да са) превръщат живота ни в ад.
Нищо не казали юнаците. Само дали знак на онзи, дето седял по средата - онзи със запретнатите ръкави и с житните класове. Станал той и донесъл една запечатана делва, дал я на жената и й казал:
- Вземи тази делва и като се прибереш вкъщи я отвори самичка в някоя стая и я изпразни. По пътя недей да я отваряш.
- Няма да я отварям – рекла жената и се прибрала радостна вкъщи още преди да се разсъмне.
Заключила се сам-самичка в една стая, разстлала чаршаф, отворила делвата и я изпразнила. И що да види? Змии! Нахвърлили се върху нея и жива я изяли. А децата й останали сирачета, защото не е хубаво да виним другите. А пък сиромахкинята със златното си сърце и с благия си език станала важна и голяма господарка и изучила децата си. Ей на това му казват „щастливи старини”.

*Дримите – οι δρίμες са първите шест дена на август, които според суеверията носят нещастие. Затова в този период хората не захващали никаква работа.