автор: azzurro

Буквите продължаваха да спорят и да кроят планове. Свраката почука, но никой не отговори. Тя, обаче, си имаше свой стар номер - върна се, потърси камък и го пусна от високо. Той затропа по покрива, затъркаля се и вдигна достатъчно шум. Буквите скочиха.
- Какво става, какъв е този шум?
В къщата настана оживление. Отвориха вратата и насреща си видяха белоопашатата.
- Какво правиш тук по това време? - попитаха буквите.
"Ж" беше скочила преди всички. Не можа да мигне, само мислеше и не виждаше изход. Не знаеше, че решението тази вечер е на вратата и иска да влезе. Но тя не забеляза свраката, а високите черно бели птици. Плясна с ръце и извика.
- Я-я-я, щъркели! Какво правите, милички, по това време тук? Не можахте да тръгнете с другите ли? Какво се е случило?
Всички букви се бяха струпали на купчинка и въртяха очи.
- Не са останали! - завика свраката. Върнали са се да кажат нещо важно, важно.
- Спри за малко! - й се скара "Ж" - Нека ги чуем!
През това време мъглата беше застанала отстрани, за да не се вижда много много, но колкото и да се прикриваше, буквите я забелязаха.
- Ха, та вие сте доста голяма компания! - извика "З" със заядлив тон. - Кого виждаме да водите с вас?
- Престенете! - затракаха силно с човки щъркелите. - Нямате мярка, а и не знаете защо. Какво ви е направила мъглата? Права беше като каза, че не иска да дойде, защото се държите лошо с нея, а тя иска само, ако може, да помогне!
- Хайде да си ходим! - каза един от тях.
- Добре де, добре! - изскочи "Д" с цялата си доброжелателност. - Явно има недоразумение някакво. Хей, мъгла, нека от името на всички ти се извиня. Разбирам, че някой е прекалил пък и нали знаеш, обикновено всичко, което попадне в теб, изчезва или се губи и изглеждаш някак си мистично и страшно - та затова те избягват. Но аз мисля, че всяко нещо си има своето предназначение и ти имаш някакво такова, но ние не знаем за какво можеш да послужиш. Хайде сега да чуем какво ще ни кажат щъркелите.
"Ь" се опитваше за докосне големите им крила и подскачаше радостно. "Ъ" го дръпна и му се скара:
- Остави да чуем, не виждаш ли че са уморени!
"Ь" се притесни и наведе глава. Той беше малка буква. Мислеше, че е ненужен , и че го ползват само в краен случай да подпре някоя дума с по-особенно изписване, като ШОФЬОР или ВИЗЬОР и тем подобни. Напоследък забелязваше, че често го бъркаха и заместваха "Й" от незнание и тогава настъпваше хаос. Това го караше да се чувства унижен и затова все срамежливо надничаше зад "Ъ", защото му бяха омръзнали тези недоразумения. Щъркелите завършваха разказа си заобиколени от всички букви. Настъпи тишина. "В" се засуети и завика ВРЕМЕ - не го обичаше, обикновенно го използваше за бързина, и то само когато трябваше да задоволи някоя своя суетна прищявка. А през останалото време го гледаше с пренебрежение. Нямаше, наистина нямаше време! Всички го разбираха и стояха някак вцепенено, и не знаеха какво да кажат. Гласът на "Р" ги стресна:
- РЕШЕНИЕ - чувате ли? Абе, някой да не ви глътна?
В следващия момент настъпи невъобразим шум - всички завикаха и заговориха в един глас:
- ТАКА няма да стане! - затропа силно "Т". - Я, един по един, ТИШИНА!
"Ж" засия някак странно. Беше й просветнало.
- Хей, знаете ли ? - нищо не знаеха, въртяха очи. - Слушайте, ясно е, че зимата трябва да се върне, а за да стане това, готови ли сте на едно голяяямо приключение?
Не бяха чували подобно нещо. Не си и представяха, обикновено караха другите да си представят докато ги четат.
- Хъм! - каза "Х" - ХАЙДЕ !
- Да направим план! - обади се "П".
- Интересно! - "И" се затъркаля , правейки кълбо напред и назад.
- Готови сме за нещо ЩУРО! - застана "Щ" в средата като диван с един крак, просто трябва да го измислим и дръпна "И" като й се скара, - Не се търкаляй, ами измисляй!
"И" се спря усмихната до уши, много обичаше пътешествията. Само й трябваше някой да даде посока и тя бързо съставяше план.
- Преди да предприемем каквото и да било, трябва да се срещнем с животните и да им съобщим намеренията си. - каза „А”.
Всички бяха съгласни с нея. Така цялата група напусна къщата и навлезе в гората.

Не знаеше какво да очаква след като всички потеглиха на път. Каквото и да се случеше, той си оставаше тук. С времето светлината се сви. Денят стана по-къс. Тъга легна върху крилата му, а реката някак се усамоти и не искаше да си приказва с никого както преди. Той ходеш безцелно из поляните. Най-близкото, което му остана, бе гнездото. Но дъждът го прогони и оттам. Различен, сив и студен, полепна върху него. Двете му крила увиснаха бзпомощно и той като че се прегърби. Дори не искаше да лети. Крачеше с бавни и провлачени крачки, и така навлизаше по калдаръмените улички на селото. В началото, като го видеха, че приближав, котките се наежваха, изгърбваха, извиваха опашки и се опитваха да станат двойно по-големи отколкото са, изпъваха крака сякаш слагаха обувки с високи токчета, и хъскаха. На щъркела му беше все едно, не забелязваше старанието им да се правят на страшни и те се отказаха. Единствен прияте рижата изскочи отнякъде. Обикновено така правеше, появяваше се, сякаш от нищото.
- Върви след мен ! - почти му заповяда тя със зелените си очи. - Искам да те заведа на едно специално място, където никога не съм те водила. Следвай ме !
Беше му все едно. Този ден нямаше настроение за нищо. Дъждът и студът го измъчваха. Котката с бързи стъпки хукна към края на улицата, като се обръщаше да види дали идва. След малко се шмугна в една стара къща. Дъждът се превръщаше в порой и като река влачеше изсъхнали клони и листа със себе си. Не след дълго, той довлече мокрото си тяло.
- Каква е тази къща ? Никога не си ме водила тук ? - попита птицата като се оглеждаше.
- Неслучайно те доведох, тази къща е по-особена! - му намигна тайнственно рижата, - тя ме е спасявала неведнъж. Когато имам нужда от съвет винаги ме изслушва. Много е стара и мъдра. Знаеш ли, аз живях тук с моите стопани. Беше хубаво и топло през зимите, тогава мърках до огъня. А през слънчевото лято, когато твоите събратя се рееха в небето, се излягах отпред в сянката на широкия чардак и тя ми разказваше приказки от гората. Така си прекарвахме. Всички бяхме щастливи, докато моите добри старци не си отидоха, един по един. Така ние с нея останахме сами. Сега ме приютява в студените нощи, но вече няма кой да запали огън в огнището и вечер притихнали и стоплени да заспиваме, докато слушаме песента на вятъра.
- Сега от какво трябва да те спаси? Какво се е случило? - погледна я той учуден.
- Нищо, което да застрашава мен самата. Разказах й всичко за теб. Двете искаме да ти помогнем .
В това време се чу проскърцване. Щъркелът се стресна. Дочу се ново проскърцване, този път по-силно. А не след дълго и е дин дълбок глас:
- Довери й се, тя казва истината!
Гласът идваше отвсякъде, от стените, а може би от дъските. Щъркелът се заоглежда.
- Няма да ме видиш, аз съм душата на тази къща и знам какво говоря, затова последвай рижата, аз съм й казала къде да те заведе. Дъските, от които съм направена са от близката гора, над която ти прелиташе цяло лято.
- Нищо не разбирам! С какво и как ще ми помогнете - една малка котка и една стара къща? Всичко е много странно и не разбирам какво сте намислили двете?
Чу се тих и дълбок глас, като от бълбукащ извор:
- Ще видиш, просто последвай рижата. И аз бях дърво, част от гората, знам и съм видяла много. А рижата всеки ден ходи там и ми носи новини, така че знам всичко за моите близки - дърветата. От тях научих новината, че тази година зимата я няма и никой не знае къде е, така че, за теб има надежда.
Щъркелът подскочи радостен. Дъждът вече не изглеждаше толкова досаден.
- Чакай, чакай, не се радвай толкова! Нищо не се знае, ами ако се върне ? Все пак трябва да помислим за теб - продължи мисълта си къщата.
Щъркелът наведе глава.
- Значи, всичко остава по старому - въздъхна той и една сълза падна на пода. - Предупредиха ме внимтелно да се пазя от зимата, но аз не знам как, нали не съм я виждал. Родих се това лято, което ми донесе толкова радост до момента, в който не се надцених и не се ударих в близките жици.
- Очаквах да остана сакат завинаги. Имах късмет, оздравях , но всяко нещо носи последствия. Това е урок за самонадеяните. Сега си плащам за това.
Гласът му показваше колко е измъчен. Настана тишина. Дъждът спря и остави кални пътеки.
- Хей, не си чул всичко! Котката се приближи, повдигна глава към него и го погледна с нежните си зелени очи.
- Ще отидем в гората в къщата на буквите. Те ще се погрижат за теб.
- Не ги познавам, а и никога не съм ги виждал! Откъде си сигурна, че ще ме искат? Кой решава това? - попита я той.
Чу се тихо покашляне. А след това душата на къщата поясни:
- Малко е сложничко за обяснение, но ще ти кажа, че там в гората имам сестра - една друга къща. В нея живеят буквите. Ние с нея не се виждаме но знаем всичко една за друга и разговаряме помежду си благодарение на рижата ти приятелка, птиците, които прехвърчат, полските мишлета, на които сме дали подслон и всички останали добронамерени животинки. И така, научих от нея това, че буквите са разтревожени. Дърветата не знаят какво да правя, животните също. Но разбрах, че са взели важно решение, да потърсят зимата,да я намерят и да я върнат обратно.
- Но за какво им е? – попита щъркелът. - Нали ще стане студено, всичко ще умре? Така съм чувал.
- Не, миличък, няма да умре! - каза къщата. Имаме нужда от нея, много е важно нейното присъствие, тя непременно трябва да мине оттук.Така както слънцето е важно за всички да изгрява всеки ден, така е и със зимата, само че тя идва веднъж в годината. А ето, че сега е забравила да го направи. Дърветат имат нужда от сън и почивка, за да могат напролет да облекат новите си зелени дрешки, да пораснат по-високи и по-силни. Ако това не се случи, ще се превърнем в пустиня. Така че побързайте, тръгвай с рижата си приятелка, тя знае пътя към буквите. Намерете ги, докато не е станало късно. Моята сестра ви чака, тя ще отвори вратата си и ще ви посрещне така, както направих аз.
После къщата тихо запя. Двамата се заслушаха. В песента си тя разказваше за вятъра, който напролет събужда гората и кара пъпките да се разпукват и да размахват щастливо зелени ръце, за летния весел и закачлив събрат, който с топлия си дъх поляга и се люлее върху короните на дърветата, за есенния, дошъл да събере всички листа и да залюлее приспивно клоните, за зимния който фучи самотно и проверява кой още не е заспал след края на песента. Щъркелът запляска с криле, направи дълбок поклон и благодари на мъдрата къща. След това двамата с рижата й казаха сбогом и тръгнаха да търсят къщата на буквите.
Двамата заедно навлязаха в гората. Не след дълго се чу шум от вода. Наближиха малка рекичка. Котката отново притича напред и назад, търсейки някакви знаци. Къщата й бе казала как и по какво да се ориентира. Смрачаваше се, нямаше време. Тя можеше да вижда в тъмното, но на нейния спътник му беше време да е в гнездото или някъде, където да се приготви за сън. Усещаше, че движенията му стават несигурни в сумрака. Птиците се прибираха и тихичко чуруликаха на малките си пиленца. Рижата се заозърта. Слънцето вече се скриваше. В гората стана тъмно.
- Объркахме се! Няма да я намерим! - притеснено каза щъркелът.
Изведнъж пред тях изникна малък фенер, който неперкъснато променяше формата си. Първо светлината ги приближи, сякаш да ги разгледа, а след това изведнъж се разпръсна на хиляди малки светлинки и обгради двамата спътници.
- Вървете след нас - чуха се малки гласчета. - Ние ще ви заведем до къщата на буквите. Тя ни изпрати да ви посрещнем.
- Виж ти, това са светулки! - ахна щъркелът. Гласът му бе изпълнен с надежда.
- Колко сте красиви! - тихо измяука рижата, а очите и заблестяха на странната светлина. - Благодарим ви, че сте тук, за да ни помогнете! Без вас нямаше да стигнем до никъде.
Светулките закачливо я докоснаха по муцунката и мигом се превърнаха в кълбо, което полетя напред, осветявайки пътя им.
- Ето я! – измяука радостно котката.
Пред тях, като от нищото, изникна малка къщурка, която излъчваше меко сияние. То ги подканяше да приближат. Уж къщурка, а изглеждаше различно от всички, които бяха виждали досега. На места беше заоблена, на други, с остри краища, появяваха се байрачета, триъгълници. Абе, като някаква плетеница, или по-точно главоблъсканица, но въпреки всичко, изглеждаше добре, пък и нали си беше къща на буквите, не на хората.
Двамата не знаеха какво да кажат, толкова неочаквано бе всичко. Пристъпиха плахо към нея. Застанаха пред вратата и рижата с несигурен глас попита:
- Ти ли си сестрата на тази, която ни изпраща тук или по-точно, къщата на буквите?
Чу се едно вече познато проскърцване и глас:
- Полската мишка ми донесе новината да очаквам гости, но не знаех кои. Само бях известена, че моята сестра ми ги изпраща, с молба да им дам подслон.
В това време врата се отвори широко и се чу отново топлият глас на дървото:
- Заповядайте, бъдете мои гости, ще направя каквото мога за вас!
Двамата пристъпиха навътре и се заоглеждаха. Беше празно.
- А къде са буквите? - попита рижата. - Тук няма никой.
- Как да няма, а аз какво съм ? - засмя се къщата. - Мен не ме ли виждате?
- Да, виждаме те, но освен теб имаме нужда и от твоите обитатели.
И тогава й разказаха всичко.
- Да, разбирам! - отговори тя. - Събраха се на разговор с животните и всеки момент ще се върнат. Много бързаха, задачата им бе важна. Не обичам да стоя сама, така че, добре сте ми дошли! А те ще се върнат, повярвайте ми, винаги се връщат. Аз през това време ще запаля печката, защото навън по това тъмно време се разхожда една мъгла, дето от нея все ме заболяват чуканите. Много е влажна и студена. Отпуснете се и без това сама не ми се пиеше чай.
Докато се усетят и двамата, в печката запука весел огън, а чайникът записука като водно пиленце и разнесе аромата на горски билки. Щъркелът долепи око до прозореца. Навън нищо не се виждаше, но той незнайно защо продължаваше да се взира. В един момент луната показа крайчето си зад един облак. И тогава той видя странна и объркваща картина. Малки, непознати за него знаци, бяха наобиколили няколко щъркела и всички заедно приближаваха къщата.
- Погледни, кой идва! - затрака възбудено птицата към рижата си приятелка. - Не мога да повярвам, това са моите приятели, които отлетяха. Странно, наистина ли са те?