автор: pasata

Мигът, когато гледам с благоговение и притеснение изящните и нежни форми на жената, по която копнея с лудостта и слепотата на любовната страст, привлечен и омагьосан.
Мигът, в който съм завладян от това необяснимо чувство, което ме караше да се чувствам сякаш умирам и ме изпълваше с неутолима жажда за живот, караше ме да потъвам в бездна и да летя във висините, така безгранично пленяващо ме. В такъв миг се роди поривът да напиша това есе. Докато сърцето ми прескачаше и съзнателно отделях погледа си, ме споходи въпросът: “По какво всъщност копнея? Нима ще намеря удовлетворение на копнежа си в ласките и непребродимите кътчета на тялото й? Не е ли всъщност нещо друго това, по което копнея и което ме кара да тръпна?”
Тогава в съзнанието ми изникна споменът за една мисъл, цитирана от Хорхе Луис Борхес в есето му за думите – тя е на Джилбърт Честъртън. Тази мисъл ме предизвика да потърся израз и обяснение на собствените си чувства, на онази непонятна смесица от желание, страст, възхищение, преклонение, боязън, гняв, празнота, тъга, удовлетвореност, неподправена радост, болка, отчаяние и екстаз, които се редуваха или съчетаваха в тялото ми, съзнанието ми и душата ми – любовта ми към една жена.
Първоначалната ми идея беше да разгранича чувството да изгаряш от желание да опознаеш и покориш женското тяло от чувството да опознаеш и се слееш с душата на жената, която обичаш. В почти всички духовни учения се казва, че да обичаш значи да познаваш.
Моят порив обаче беше не да открия и опозная дълбоката и необятна женска същност, а да призная и отговоря на самия себе си какво е за мен любовта. За мен това е въпрос, колкото вселенски, толкова и личен – въпрос, на който всеки има своя собствен отговор, както въпросът за смисъла на живота. Какво е да обичаш една жена – точно тази тя, единствена, а не някоя друга жена.
През живота си съм се влюбвал много пъти. Дали от влиянието на романтичните любовни истории в книгите и филмите, в които бягах от тъгата, унижението и малодушието, или от чувството на самота и малоценност, желанието да спечеля сърцето на жената, в която бях влюбен, завладяваше цялото ми същество – мисъл, емоция, тяло. По – малко бяха случаите, когато чувствата ми бяха споделени и от самотно чувство влюбването ми се превръщаше в реално преживяване с момичето и жената, която желаех. Винаги обаче изпитвах копнеж да се слея с обекта на желанието си. Пишех невъздържани или отчаяни стихове, изпълнени с изблици на страст, на похот, с видения за върховен екстаз, за тъга от раздялата, за божествено откровение, състояло се в един вечен миг. Така си създавах и илюзията за съвместното преживяване с желаната жена, наречено любов. Макар да наричах с различни думи това, което изпитвах, в мен зееше една празнота, която вярвах, че ще запълня с притежанието на тялото и сърцето на жената, в която бях влюбен. Няма да се спирам върху безбройните страни на тази илюзия за притежание, на обсебеността от мисълта, че мога да бъда щастлив само, защото жената, която желая, има нужда от мен, желае ме и вярва, че не може да живее без мен.
Връщайки се назад в спомените си, се запитвам дали съм желал да общувам – по всички възможни начини, с жената на сърцето ми, или съм искал неистово да бъда важен за нея, да бъда незаменим, да бъда незабравим, да я притежавам изцяло и докрай. Отговорът ми сега, освободен от страстта и копнежа, е че в голяма част от романтичните си увлечения изпитвах единствено и само желание да правя секс с момичето, в което съм се влюбил. При много от случаите на влюбвания не изпитвах удовлетворение от простото общуване с желаното от мен момиче, не изпитвах потребност да призная и да разкрия себе си пред нея, не съм я ценил като личност и не съм я приемал като човек, който ми дава нещо ценно и потребно за мен. Ако съм се опитвал да се изявявам пред нея, то е било, за да реагирам на пренебрежението й, да й докажа, че съм мъж, който я заслужава, че имам силата и способността да я накарам да ме желае и да се нуждае от мен. Тези опити обаче са имали много повече общо със собствената ми неудовлетвореност, отколкото със желанието ми да бъда с това момиче. Много често, нямах общ език с обекта на желанието си, не споделяхме никакви общи възгледи за живота, имахме различно отношение към хората, имахме различни ценности. Това, което изпитвах, беше единствено желанието да я притежавам, да я любя, да притежавам тялото й и още повече да притежавам душата й, обсебен от илюзията, че удовлетворението на женската душа се крие единствено във факта на отдаването й на един мъж – телесно, сексуално, емоционално, в признанието на жената, че е завладяна от този мъж, че е негово притежание. Макар и никога да не съм си го признавал, в сърцевината на копнежа ми при всяко мое влюбване беше желанието да притежавам. И тъй като не притежавах самия себе си и бях изгубен, вярвах, че бях способен да се отдам изцяло и безусловно на една жена, да получа от нея ответно отдаване, да я притежавам и в това отдаване и сливане да открия себе си. В търсенето на жената, която ще ми даде този лелеян миг на отдаване и сливане преминаха много години от живота ми, без да обърна внимание на истинските проблеми, болки и потребности на моето собствено аз.
Не във всички случаи желанието да правя секс, напиращият нагон, са били водещи. Имах усещането, че съм призван да утеша и ощастливя самотните, отчаяните, изгубените души на жените, в които се влюбвах. Ако в момента те не бяха самотни и отчаяни, изграждах в себе си образ на такива, които неосъзнато правят грешка с живота си, избират неправилния път и неправилния мъж, като не виждат уникалната възможност да ме обичат и да бъдат с мен.
Малко са случаите, когато успях да докосна реално личността на жената, в която бях влюбен, и в повечето от тези случаи, аз бях този, който предаде връзката, който се отказа от приключението и предизвикателството да опознаеш другия и да бъдеш с него, бях този, този който избяга точно в момента, когато жената, която желае, отвърна на чувствата му.
Осъзнах, че когато се изправех пред стъпката, пред възможността да бъда с желаната жена в действителността, а не в бляновете си, ме обземаше ужас, паника, страх. Изгубвах интереса и пламъка на желанието, дори и когато не бях правил секс, дори и когато все още не бях изпитал насладата от отдаването и сливането на тялото ми с тялото на момичето, в което до скоро бях влюбен. А в същото време, в мен оставаше неутолен нагонът да правя секс, да бъда привлечен от фаталния поглед, изкусителния жест или разкошните форми на някое момиче. Така дойде моментът, в който жената, с която бях изпитал най – неподправеното и непринудено чувство на сексуално желание и отдаване, единствената, с която бях правил любов така, че да забравя за всичко друго, освен за желанието да я накарам да изпитва удоволствие и щастие от съприкосновението ни – именно тази жена ми каза, че съм “консуматор”, че в момента, в който съм задоволил копнежа си и съм изживял емоцията, която съм търсил, съм изгубил интерес и чувствата ми към нея са охладнели. Знаех, че е права, защото наистина бях консуматор, бях “изял” и “изпил” чувствата си към нея, бях задоволил жаждата си за пълнота с образа, който си бях създал за нея, бях получил усещането, че я притежавам, защото почувствах как тя ми се отдаваше без никакви задръжки и условности и ми беше казала, че е готова да промени живота си напълно и да се изправи пред всякакви трудности, за да бъде с мен. И точно тогава, бях осъзнал, че не я обичам, или по – скоро, че в действителност обичам друга жена. Трябваха ми дълги месеци, дори и повече от година, за да призная този безспорен факт пред себе си – време на мъчение, чувство на вина и безсилие да разбера самия себе си, да отговоря на въпроса – човек ли съм, достоен ли съм за обич, струваха ли си “напразните усилия” на любовта, способен ли съм да обичам истински?
През този период ме измъчваше не само чувството на вина към жената, в която доскоро бях влюбен с цялото си сърце. Измъчваше ме и желанието и копнежът по другата жена – тази, която вярвах, че обичам.

През времето, докато възникна идеята за това есе, чувствата ми се променяха, променях се и аз. Преминах през лабиринтите на търсенето на собствената ми личност, през депресията и паническите пристъпи, когато имаш чувството, че умираш, през безсилието и гнева, през усещането за непотребност и безсмислие, докато започна отново да се радвам на простите неща в живота си, да се радвам на самия мен и на близките ми, на смеха и приключението да си жив.
И все пак продължаваше да ме тревожи въпросът – какво беше за мен любовта, какво означаваше да обичам една жена – да я желая или да я познавам, да я притежавам или да я ценя.
Когато се опитвах да обобщавам любовните си преживявания се сетих за откъс от един филм, който не е оставил никакви други впечатления в мен освен това, което сега ще ви разкажа. Младо и влюбено семейство, жената желае да си направи операция за премахване на матката по здравословни причини /не си спомням какви/, а мъжът й е категорично против и не приема никакви нейни доводи, дори и когато тя постъпва в болницата и наближава денят на операцията. Когато съпругът от приятелско семейство говори с него, мъжът се запитва: “Дали я обичам наистина или обичам само да правя секс с нея?”. Няма да разказвам как се развива историята, макар че се оказва, че той я обича наистина. Това, което ме впечатли, беше въпросът – дали я обичам истински или изпитвам само желание да правя секс с нея. Дали чувството ми бяха само желание да притежавам, да изпитвам наслада, да бъда ценен, ухажван, нужен, желан, или обичах наистина.
За да си отговоря на този въпрос, трябваше без страх и без лъжа да си отговоря на въпроса какво означаваше да обичам наистина. Цитатът от есе на Борхес, който споменах в началото, говори за неспособността на езика да изрази човешките чувства: “Човек знае, че в душата му има отсенки, по – изумителни, неуловими и безбройни от багрите на есенна гора…и въпреки това смята, че тези отсенки във всичките им съчетания и превращения могат да бъдат точно предадени с помощта на произволна система от ръмжене и писъци. Смята, че от гърдите на борсовия агент наистина се изтръгват звуци, годни да изразят всички тайни на паметта и всички тайни на желанието”. В това сравнение аз открих моята истина за сексуалното желание и обичта. В мига, когато се сетих за този цитат, разбрах, че копнежът ми да правя любов, с жената, която обичам, физическото съприкосновение, дори и най – върховната наслада от сексуалния екстаз, са немощни, тъй както думите, пред необятността и дълбочината на женската душа, на женската същност. Че дори да познавах и до най – малката гънка, до най – скритата бенка тялото на жената, по която копнеех, то беше нищо в сравнение с това да познавам душата й – нейните най – съкровени чувства, тревоги, радости, мечти, желания. Да копнееш да опознаеш красотата и нежността на женската ласка беше желание за притежание. Знаех, че това беше илюзия – мигът на отдаването и насладата не беше вечност, той не можеше да се задържи, не можеше да бъде притежаван. Докато търсех този миг, щях да преследвам един мираж, едно съновидение, отражение в огледалото.
Това, което стоеше зад и отвъд красотата и привлекателността на жената, която обичах, беше нейната същност. Опознаването на душата й, радостта от непринуденото ни общуване, споделеният смях, способността да отгатвам без думи нейните пориви, надежди, копнежи, дори и най – дребните желания и помисли, да предизвикам усмивката й и смеха й, дори когато сърцето й е свито от тревога, съпричастието с болките й и с радостите й - това беше истинското съкровище и ценност за мен, щастието да изпитвам желанието да бъда с нея и да живея с това желание, дори и да е неосъществимо.
Може би, едни от най – верните и най – красивите думи по този въпрос, са написани от Чарли Чаплин в коледното му писмо до дъщеря му Джералдин – ще ги преразкажа по памет: “Само този който обича голата ти душа, заслужава голото ти тяло.”
Сега знам със сърцето си, че когато обичаш истински, желанието е прекрасно и нежно чувство, част от обичта ти, от самия теб.
През годините, докато търсех обичта, виждах и участвах в събирането и разделите на много мои близки – любовта се разпалваше и угасваше, близостта изчезваше, доверието биваше предадено, страстта охладняваше, но въпреки това, по един или друг начин, всеки намираше обичта – не от напора на ежедневието и не от мимолетната страст и желание да забравиш несгодите за една нощ, а защото всеки от нас намира отговора на въпроса какво е да обичаш.
За мен това е нещо необятно и неуловимо като багрите на човешката душа. Вярвам в думите и отговорите, които мнозина са намирали за самите себе си. Вярвам в отговора на Хорхе Букай, според когото да обичаш някого /любим, брат, сестра, родители, деца, приятел/ означава този човек да е важен за теб, да си загрижен за неговото щастие така, както за твоето собствено щастие. Вярвам в това, което вярват героите на Айн Ранд, че да обичаш означава да признаваш някого, да го цениш такъв, какъвто е, да се възхищаваш на личността му. Вярвам и в думите на монаха Томас Мертън, цитирани от Паулу Коелю в предговора на “Край река Пиедра седнах и заплаках”: “Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаме не значи да сторим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния само като обект, а себе си – като великодушни и мъдри хора. Това нищо общо с любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш в него Божията искра”.
Любовта обаче, тъй както човешкият живот, не може да се изживява абстрактно. Тъй както смисълът на живота въобще е самият живот, тъй и значението на думата любов означава да обичаш. Тъй както животът на всеки човек има свой собствен негов личен смисъл, тъй и обичта няма едно лице и един образ. Обичта ни е уникална и неизразима с думи, за всеки тя има различен смисъл и е неповторима. Затова и моят въпрос не би могъл да намери универсален отговор. В търсене на своя личен отговор написах това есе.
И докато го пиша, в мен изникват много истории, които сърцето ми изживява като свои и които по – добре могат да изразят чувствата ми, отколкото думите.
Една от тях е разказът от “Края на историята” на Джек Лондон, действието в който се развива в Аляска, за това как един лекар, загубил смисъл в живота, защото съпругата му го е изоставила, я среща, когато се налага да излекува любимия й, заради когото го е напуснала - смъртно ранен от схватка с пума. Лекарят й поставя условие, за да го излекува – тя ще напусне любимия си и ще се върне при него. Разказва й историята на талантлив художник, който след години се завръща при любовта от младостта си – жена, чиято хубост е повяхнала с годините. Художникът е загубил зрението си и би дал всичко на света да го възвърне, за да рисува. Жената, която го обича открива лек – чудодеен мехлем за очите му, и решава да го излекува, макар да знае, че когато той прозре и разбере, че нейната младост и хубост са изчезнали, пламъкът на любовта му ще изгасне. Тя е готова да жертва любовта си, за да спаси любимия си от неговото нещастие. Такъв пример дава лекарят на бившата си съпруга и тя се съгласява на условието. След като лечението и терапията завършват и благодарение на неимоверните усилия на лекаря любимият на бившата му съпруга се е възстановил, тя трябва да изпълни обещанието си, нейната част от сделката. Когато е готова да тръгне с лекаря и да отпътува с него с една лодка, докато любимия й е изпратен от лекаря да изкачи един връх, като проверка за възстановеното му зраве, лекарят й разказва края на историята на художника и любимата му: след като тя намазва очите му с мехлема, той проглежда и жената е готова да понесе нещастието, когато той види, че красотата е изчезнала, но се случва още едно чудо – тя също е възвърнала красотата си и не загубва любовта на любимия си. Лекарят отблъсква лодката от брега и оставя любимата си да изживее любовта си, с човека, избран от сърцето й.
Друга от тях е историята в “Хавана” и любовта на героя на Робърт Редфорд, който се влюбва безнадеждно в една жена, спасява я, след като съпругът й е отвлечен от тайните служби в Хавана преди победата на революцията на Кастро и се предполага, че е убит, и за първи път намира истинската любов с нея. Когато по случайност разбира, че съпругът й е жив и началникът на полицията го държи тайно, той прави всичко възможно, изнудва таен агент на ЦРУ за информация, представя се също за такъв и продава зашития в ръката си диамант /пазен като последно спасение за най – безизходната ситуация/ и спасява съпруга на любимата си. Когато той й казва, че съпругът й е жив, тя се връща при него, героят на Редфорд заминава от Куба – Кастро вече е завзел властта, и продължава живота си в Щатите, очаквайки някой ден любимата му да пристигне.
Разказвам тези истории, защото вярвам, че да обичаш не означава да притежаваш другия, да обичаш – означава да приемаш другия в цялата му пълнота и неопределеност /в смисъла, който употребява Дийпак Чопра в “Кама сутра и седемте духовни закона на любовта”/, да го приемаш, както приемаш себе си, с чувствата и мислите, страховете, мечтите и желанията; да обичаш не поради това, че желаеш другия, а въпреки желанието, което те изгаря – с цената на отказа от желанието и от копнежа да притежаваш, да се слееш с другия физически и душевно; да обичаш, не защото търсиш или намираш в другия отговора на всички свои въпроси, мечти и копнежи, не защото вярваш, че другия те прави или ще те направи щастлив, а да обичаш, защото съществува, независимо дали е с теб или не; да обичаш не като се саможертваш, а като не приемаш и не позволяваш саможертвата на другия за теб или в името на обичта ви, отказа му от собствения му живот или от правото му на избор.
Има и много други истории. Аз също имам своята история, която се страхувам да разкажа и която не мога да разкажа, или не искам, защото краят й още не е дошъл.
Ще добавя само още нещо – любовта не винаги е цветя и искри, радост и екстаз, много често обичайки, ние изпитваме болка, тревога, гняв, безсилие, тъга, не можем да спим, губим апетит. Но това не значи, че обичта не е най – прекрасното чувство, което ни изпълва с живот. Да обичаш някого означава да го приемаш, да обичаш живота означава да приемаш себе си, да се радваш на живота е може би простото усещане, докато се разхождаш спокойно по улиците на един град и имаш времето да погледнеш в очите на жената, чиято топлина и нежност те огрява по – силно, отколкото светлината на слънцето. Човешката душа и човешките чувства са необятни и неназовими, тъй както е чудото на самия живот.
Цитирайки думите на Чаплин, си спомних, че преди пет години, когато бях разкъсван от чувството на вина, неудовлетворената страст и страха, че не съм обичан, отново бях използвал тези думи в началото на едно мое стихотворение. Пътят, който извървях между тези две цитирания, е търсенето на моя собствен и личен отговор на въпроса, с който започнах това есе. Този отговор е в мен, той е част от същността ми, и е неизразим, тъй както багрите на есенна гора. Този отговор е отвъд думите.