автор: lordly

То, зевзеклъкът не е човек. То е вътре в него и в един, най-неочакван момент бута човекът да направи някоя такава простотия, че всички да му кажат машала, не на човека, а на онова в него, зевзеклъкът де.

*
Такова нещо ще да се е вселило в Любо Беевски, мой състудент, ама от по-горните курсове. Ако не беше онази му слабост по картите и другата, към марковите питиета, сега да е ех-е-е-е, най-малкото президентски съветник.
Стаята им беше на първия етаж и не гледаше към Дунава, а към карето между студентските общежития, сякаш нарочно избрана като предизвикателство към загнездилия се в Беевски феномен. То, не че другите двама от „кафеза му”, Къната и Тангра си нямаха феномени, но за техните ще разкажем друг път.
Карето между общежитията беше едно много специално място в студентския живот, нещо като Тянанмън, като Пикадили, даже като площад Баба Ганка, да речем. През него, щеш не щеш, трябва да минеш по обяд и надвечер, за да стигнеш до мензата, освен ако не си решил да гладуваш в солидарност към ланшните депутати, или пък към балерините на Молен Руж. Тук можеш да получиш закачлив поглед от чуждо гадже, найлонов плик с вода върху главата, когато си облякъл най-новия си кат, тук може даже да си купиш пликче с невероятно вкусен слънчоглед.
Той, слънчогледаджията го знаят всички. Бе патил и препатил на студентски номера, затова продаваше само слънчоглед. Слънчоглед, ама слънчоглед, такъв сега и на Капалъ-чарши не можеш си купи. Стоеше винаги в защита под балкона, точно срещу Беевската наблюдателница.
Него ден от сутринта не спря, ама не дъжд, а като от ведро. Закътал семките между краката си слънчогледаджията не смееше да мръдне, а пък нямаше и продажба ни една. Затуй навярно подскочи кат ужилен, при призива на мазен глас:
- Семкопродавецо-о-о....семкопродавецо-о-о – зовеше го Любо Беевски, открехнал прозореца, помахвайки с банкнота в ръка.
Слънчогледаджията отначало го остави без внимание, но банкнотата му махаше примамливо, а шумът от дъжда му пречеше да чуе думите на клиента. И как ще ги чуе, като Беевски само мърдаше уста. При следващия призив „семкопродавецо-о-о”, той не издържа, огледа се и като не забеляза никого наоколо, изостави чантата да не се намокри, и покрил главата с якето си заприпка към прозореца на Беевската обител.
Последвалият диалог, надмина очакванията и на двамата му съквартиранти, които надзъртаха из зад комарника на другото прозоречно крило:
- Семкопродавецо, имаш ли захаросани бадеми – заби Любо първия зевзешки въпрос.
- Не – очаквано бе първия отговор, на покритата с якето глава.
- А шам-фъстък – обади се Беевския зевзеклък.
- Не!
- И кестени ли нямаш – упорстваше зевзекът.
- Не бе, нали знаеш, че продавам само слънчоглед – ядоса се човечецът и аха да се обърне да си тръгне, чу:
- Ама голяма си будала! Не можа ли да ми го кажеш оттам, а се разкарваш в тоя дъжд!
Осъзнал, че е обект на Беевския зевзеклък, слънчогледаджията изпсува, врътна се и припкайки назад забеляза липсата на чантата. Спря се на средата на карето и тогава заливащия отвсякъде го смях, го накара да забрави за дъжда.
*
* *
Ей тъй Беевския зевзеклък, който си получи за награда нашето машала, ни остави без семкаджия и в последствие разбрахме, какъв кисело-солено-горчив вкус на мухлясали семки може да има един зевзеклък.