автор: frezija

Аз се прибирах и кънтеше
под мен земята страховито,
а ти вървеше ли, вървеше
към своя дом,
но все се питаше:

„Не трябваше ли малко още
да галя нежната й шия?
Ще има ли и други нощи –
с ръцете й да се завия?
Тъй бързо се отдалечавам,
а още диша във врата ми
и виждам как ми се отдава,
овалът й изкачвам стръмен.

Ръцете ми са гладен хищник,
очите ми – бездънна яма.
Смущава тялото й пищно,
а всъщност нищо страшно няма!
Ала си тръгнах твърде рано,
бедрата й едва докоснал.
Горещата й плът остана
Да свети в мрака съдбоносно!”

Аз се прибирах и кънтеше
в ума ми всяка твоя дума.
Но беше късно, късно беше…
Ключът от къщи ме целуна
по-хладен от мъртвешки устни.
Металният му вкус напомни:
Това което си пропуснал е
като вода в пробита стомна!