автор: azzurro

Не след дълго усетиха, макар и слабо, като тънка нишка, една от магнитните линии, заловиха се за посоката и тръгнаха напред.
- Хей, къде ни водиш? - чу се роптаене.
- След мен! Побързайте преди да изчезне следата!
Птиците си отдъхнаха.
- Хей, южняко, добре че си тук! - завикаха всички.
- И аз не знам защо съм тук, но още духам в тази част на земята.
- Помогни ни да стигнем по бъро!
- Хей! - извика южнякът, - Не съм виждал щъркели по това време да се връщат!
- И ние не сме чували да духаш по това време, - радостни му отвърнаха те.
- За къде сте тръгнали, мили птици? - попита вятърът.
Беше ги прегърнал в топлото си течение и те отпуснаха криле в сладка почивка.
Разказът им го разтревожи и в същото време озадачи.
"Какво се е случило, - мислеше си южнякът - този път се забавих, отдавна трябваше да съм другаде ,да стопля на друго място земята и дърветата, които ме чакат."
В същото време се сети за нещо, което никога нямаше да забрави, но болезнено заобикаляше в мислите си. Но този път, след чутото, се реши плахо да помоли:
- Разкажете ми нещо за великата пустиня!
- За пустинята ли?! - отговорът беше малко странен. - Какво има за разказване. Там няма нищо, само пясъци, горещи и безмилостни през деня, и убийствен студ през нощта. Никой не оцелява там. Единственната милост на пустинята са оазисите, съхранили вода и сянка. Само хората успяват да оцелеят там. Много са жилави и упорити. Керваните им, с големите камили, бродят и пренасят какво ли не.
- А как оцеляват в дневната жега и нощните студове?
- Ехее..., не знаеш колко са изобретателни, нагаждат се към всичко, но най-вече тези, които са родени и израснали там. Познават капризите й. Следят знаците й и знаят кога ще има буря и как да се предпазят. Почитат я, съобразяват се с нея. А вечерите..., вечерите когато я налегне тъгата, притихнала се приближава към техния огън, защото обича да слуша разказите им за пътешествия. Казват, че все се надява да чуе нещо за някакъв вятър, който отдавна я е напуснал. И че същият той и е оставил някакъв вълшебен, син камък за последно сбогом, но това са само приказки. Късно, когато звездите се издигнат високо на небосклона и огънят се превърне в жар, мъжете издълбават плитки и широки трапове посипват ги с жарава, отгоре хвърлят един слой пясък, а върху него мятат дебели кожи. Това е топлото им легло за мразовитата вечер. На сутринта, ако се събудят със спомен за странен сън, казват, че душата на пустинята е преспала при тях.
Вятърът мълчеше. Само тихо промълви:
- Да, истина е за камъка! - и на свой ред им разказа за пустинята, когато е била зелена и не пустиня. Така му се искаше да я види отново.
- Кажете й че ще се върна! Тя има достатъчно време да чака, защото е вечна, аз също.
- А за камъка – припомнете й, че ако се наложи, нека го върне, когато е нужно и когато й го поискат. Това е камък пазител.
Птиците слушаха изумени. Странни неща научаваха. Обещаха, че ще изпълнят молбата на своя спасител.
Всички се носеха в една посока дружно. Пътната им карта беше избледняла доста, но вършеше работа. Скоро видяха брега. Уморени и щастливи, за последно полегнаха върху вятъра, казаха му сбогом и продължиха към своето родно място.
Колко бяха изненадани! Никога не бяха виждали гората такава. Изглеждаше им непозната без листа, като опустошена.
- Какво се е случило с вас? - питаха тревожно птиците.
Дърветата мълчаха, просто бяха заспали, а друг път отговаряха. Притеснени, щъркелите се заоглеждаха. Нещо не е наред. Слънцето грееше, но не топлеше както преди. Всичко беше различно.
- Трябва да питаме някого, а и да не забравяме за какво сме дошли!
- В това време от близкия хълм запълзя мъглата. Всички я гледаха втренчено и уплашено. Първо покри краката им, а след това и телата им до главите. Останаха да се виждат само червените им човки.
-Защо ни ги няма телата? - затракаха. - Къде ги изгубихме и краката, и тях?
Мъглата тихичко хихикаше. Не беше виждала такива птици до сега, а и беше любопитна. Щъркелите имаха чуството, че плуват в нищото. След първото стъписване водачката се усети, разпери криле и литна, тогава видя отгоре мъглата и останалите.
- Я-я-я, това е измама!
- Каква измама? - завикаха другите.
- Ами да, измама! Нещо като миража в пустинята, нали знаете? Хем го виждате, а той не съществува. Това е нещо такова - скрива те и си мислиш че те няма, а си тук.
-Ха ха ха! - разсмяха се всички.
Мъглата се сви обидено, че я разкриха.
- Какво си ти? - попитаха я вежливо птиците.
- Ми аз аз...., - тя беше решила да си ходи, можеха да я наругаят както буквите. -Мииии ...., - но никой не я навика.
Те стояха в очакване.
- Аз, всъщтност..., знам ли?
- Как така "знам ли"? Това отговор ли е? Ние знаем какво сме, а ти не.
- Добре де, кажете вие кои сте? Не съм ви виждала преди!
Щъркелите я наобиколиха. Ако някой гледаше отстрани, щеше да види седем щъркела оформили кръг, а в средата му да седи един малък облак. Мъглата заплака. Колкото плачеше, толкова по-влажна ставаше, а едрите й капки полепваха по голите клонки на храстите.
-Хей, защо плачеш? Харесваш ни, само дето не ни казваш коя си.
Капките намаляха и мъглата избърса сълзите си в тревата. Аз съм облак.
- Ееее, чак пък облак! Облаците са горе на небето. Какви ги разправяш, явно имаш фантазия?!
Мъглата се обиди отново. Тя си беше такава. Все не я разбираха. Смяташе да си ходи, омръзнало й беше все едно и също отношение.
- Чакай, чакай, искаме да чуем! Изглежда не те разбираме така, както не разбираме, какво се е случило с гората.
Тя въздъхна, плъзна се край тях и каза.
- Аз съм резултат от събрани много, много микроскопични капки вода, но при много ниска температура, като например под 0 градуса и понеже съм студена, стоя си винаги като облак на земята. А братовчедите ми, като се нагорещят се събират на небето да се охладят и после, където им скимне, изливат ведрата си като дъжд, затова им викат дъждовни. Но аз съм тук, долу и недейте да ме харесвате толкова, защото мога да бъда много различна. Понякага ставам толкова плътна, че дори и да сте близо един до друг, пак може да не се видите.
На щъркелите им беше интересно.
- Ние не смятаме, че си лоша, такава ти е работата. Ако не беше мъгла щеше да си нещо друго. - Най после да чуе една добра дума за себе си. - Слушай, знаеш ли защо не си ни виждала до сега. Ние, всъщност, само сме родени тук.
И и разказаха за себе си.
- Тогава какво правите тук? - ги попита тя.
Беше се усукала около един малинов храст и ги слушаше с интерес. Птиците й обясниха, защо са се се върнали и какво търсят.
- Моля те, помогни ни! Ти ще знаеш, на кого да кажем къде е отседнала зимата, и другото важно нещо е нашият приятел, който остана тук. Той няма да оцлее, няма да може да си намира храна. Сам самичък е. Чували сме какви ли не неща за зимата, но не сме я виждали, освен за малко в пустинята и то отдалеч.
Хъм, мъглата мълчеше после се плъзна от храста и обхвана стволовете на дърветата като плътна, равна, бяла преграда. Беше ядосана.
- Знам на кого, но няма да ви кажа!
- Моля те, защо? - извика водачката.
- Защото са големи многознайници иии... дрънкалници.
- Кои са те?
- Кои "кои са"? Буквите, кои ! Вчера бяха тук.
- Но ние не ги познаваме.
- Ами откъде ще ги познавате. Те не са за всеки.
Мъглата стана още по плътна и започна да ги приближава. Наистина нищо не се виждаше през нея.
- Стига! - завикаха щъркелите, - не бъди толкова ядна! Хубава си, като си бяла и по-прозрачна. Сега ни плашиш! Ще си отидем!
Мъглата почувства, че най-после намери някой, с когото да си поговори и в яда си,без да иска, ще го прогони. Тогава се укроти, леко се разпръсна и зае по- прилична форма.
- Добре де, ще ви кажа!
В същото време се дочу мек плясък от криле и тихо просвирване. Всички се огледаха и видяха свраката.
- Яяя, щъркели !!! Какво правите по това време, тоест по никое време, тук? Ама какво ли ви питам, та аз всичко чух.
Свечеряваше се и луната изгря пълна. Мъглата се ядоса за кой ли път, разпръсна се из дърветата и те заприличаха на призраци. На големите птици им стана студено, а и бяха гладни и уморени.
- Моля те, спри се на едно място, мокриш ни така, не се чустваме добре! Трябва да си починем някъде, да поспим макар и гладни.
Сега започваха да разбират, защо си тръгват през ранната есен и горе долу какво се случва тук след това.
- Стига си ги плашила! - разкрещя се свраката, - за друго не ставаш, не разбра ли!? Ти си нещо по-лошо и от бостанско плашило!
- Стига сте се карали! Не сме прелетяли това разтояние да ви слушаме! Помогнете, ако можете, ако не - тръгваме си!
Свраката млъкна. Нервно взе да крачи и клати опашка. Мъглата се обади първа:
- Аз, каквото и да направя, виждате резултата! Значи, не ставам за нищо, така че, оставям ви на свраката.
- Моля те, не си отивай! Разбери, нужна си! – казаха птиците.
Водачката се ядоса, запляска с криле и затрака с клюн към свраката.
- До сега всичко беше спокойно! Тебе те знаем и ти не си цвете, освен да носиш раздори, малко клюки и да гледаш сеири, за друго не те бива! Ясно! Хайде, момчета, ще се оправяме сами!
В това време се чу глухо пляскане на криле, но не се виждаше къде, защото мъглата бе обвила свраката плътно и я следваше, накъдето и да се опиташе да полети. Чуваше се плясък и глух удар в някой ствол. Птицата политаше и искаше да кацне някъде, но не виждаше нищо и се удряше в дънерите и клоните на дърветата като сляпа къртица. Настана суматоха. Уплашените й крясъци огласиха гората. Накрая всичко притихна. Мъглата я освободи, плъзна се върху тревата, а свраката млъкна.
- Е, предлагаме да се помирите! - казаха щъркелите. - И двете си казахте каквото имате за казване. Имате да вършите по-важна работа.
- Добре, де! - отговориха и двете в един глас, но още не им беше минало.
Отдръпнаха се една от друга като се гледаха накриво, доколкото можеше мъглата да гледа накриво.
-Хей, хей, не така! Трябва да направим нещо! - завикаха щъркелите. - Времето тече. Дошли сме за малко, ако закъснеем няма да можем да се върнем обратно. Защо не разбирате?
Свраката, нали не можеше да мълчи дълго, разтвори опашка важно и каза:
- Предлагам, всички заедно да отидем при буквите. Така ще е по-лесно и по- бързо.
- Чудесно! - затракаха щъркелите оживено.
Мъглата мълчеше. Беше решила да си ходи и бавно провлачи краища към близките дървета.
- Хей, хей, къде отиваш? Нали всички заедно? - завикаха големите птици.
- Ми аз, аз за какво съм ви? Те, буквите, и без това не ме обичат.
- Какво значи не ме обичат? Ти си с нас. Ние те обичаме, харесваме те.
- Хайде, - завика този път и свраката, - не бяха прави да те гонят, нищо не си им направила! Само ще вървиш след нас, за да не ни объркваш. Тръгваме!
Мъглата все още се колебаеше, но много и се искаше да е с тях. Този път имаше не само с кого да си говори, но и усещаше, че нещо се случва, за което трябваше да са заедно.

следва