За трети път днес Въльо, Чорбаджи-Петровия син, едничък на баща и майка, минаваше край Стойковата нивица и впиваше отдалече гладен жълт поглед в мощното тяло на младия мъж. Спираше коня, гледаше как той жъне, как играят мускулите под потната му риза и сърцето му думкаше изтървано.
Повече от година, откак Въльо знаеше, че е прокълнат. Отритна го Господ, в ръцете на дявола го запрати. Сините като метличина Стойкови очи го караха да се черви, сякаш е мома. Имаше ли мъжко хоро, чорбаджийчето все гледаше да се хване до него, а краката му омаляваха и объркваха ритъма.
Най го болеше, като го видеше с изгората му. Стойко беше сгоден за Карахристовата Гина и зимата щяха да вдигат сватба. Цяло село им се радваше – и двамата бедняци, а за тях песни се пееха.
(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")