автор: galiakara

Посвещавам с най-топла обич на баща си



Здравей тате!

Не искам с нищо да те натъжавам,но знаеш, между нас никога е нямало тайни. Липсваш ми. Много. Никой не можа да запълни твоето място в сърцето ми.Може би затова толкова често гостуваш в съня ми. Присядаш до леглото ми, погалваш косите ми и в онази кристална ваза, подарък от теб за един мой рожден ден, слагаш букет тъмночервени рози. Не си забравил колко ги обичам...И шоколад ми носиш- аеро. Господи! Още ли помниш?! Колко отдавна беше, а сякаш вчера...
Всяка вечер, когато се прибираше от работа, тичах да те посрещна, а ти- като изкусен магьосник, бъркаше в джоба си и изваждаше любимата ми шоколадова плочка. Аз крещях от възторг, а ти- доволно усмихнат разтваряше широко ръце за прегръдка. Тази твоя топла прегръдка ми липсва, тате... и не само...
Помниш ли с какво търпение ме учеше да изписвам красиво буквите? А после- да сричам от буквара първите си стихчета... Най-напред ти ми го прочиташе изразително, а аз - като папагалче се стараех да те изимитирам- с интонацията, с жестовете. Но ти не искаше това и ми обясняваше, че трябва да го направя, както аз го чувствам. Градеше в мен характер и личност. Много по-късно го осъзнах. Никога не повиши тон, когато непрекъснато ти задавах какви ли не въпроси. Сядаше, вземаше ме на ръце и ми обясняваше с най-прости думички така, че да стигнат до детското ми съзнание, да разбера, да осмисля нещата. Колко обичливо и търпеливо беше твоето бащино сърце!
С умиление сега си спомням и нашите първи уроци по риболов. Мама реагира, че искаш да ме направиш рибар. "Момиче е, не й е мястото по язовирите!" -казваше строго тя. А аз те гледах с умоляващи очи, да не би да отстъпиш пред нея . От всичко трябва да разбира!- отсичаше ти- тя ми е момчето! И ми смигваше... Всичко беше за мен тогава толкова ново и интересно. Каква стръв кълве рибката, как да я слагам на кукичката, как да хвърлям пръта. Беше ми купил един малък бамбуков прът. Много си го обичам. И досега си го пазя. Сърце не ми даде да го подаря на някой от внуците...
А помниш ли като ме водеше на мачове, горе на Ямача. Отначало не разбирах нищо от футбола, но ми стигаше, че съм с теб. Купуваше слънчогледови семки и то не една, а 3-4 фунийки. Чоплехме и крещяхме при всяко приближаване на наш играч с топката до противниковата врата. Връщахме се с продрани гласове и мама пак мърмореше, а ние двамата се споглеждахме съучастнически и прихвахме в смях... За да я умилостивим, обещавахме да измием чиниите и да я заведем на лятното кино. Тя и досега ревнува тази моя обич и привързаност към теб. "Смеехте се с татко си за нищо!" - все повтаря. Но аз си знам- не беше за нищо. Ти ме научи да се радвам на малките неща в живота, на всеки хубав миг. На теб дължа и любовта си към книгите, поезията, музиката, танците. Как хубаво танцувахте с мама. Новите години ги посрещахме в ДНА. Засвирваше ли валс или танго, вие ставахте и се сливахте с ритъма. Всички ви се възхищаваха, а аз- се гордеех и си обещавах да се науча точно като вас да танцувам...
Помниш ли, как на всеки празник ме молеше да ти рецитирам"Дни на проверка" на Пеньо Пенев-един от любимите ти поети. Заради теб научих наизуст тази поема, за да те радвам всеки път, когато искаш да я чуеш...
А Коледите ни помниш ли? Трескаво се подготвяхме, купувахме подаръци и заминавахме за село, при баба и дядо, чинка и чичо. Те ни чакаха за коленето на прасето-ритуал, който беше само за възрастните. Не ни разрешавахте да гледаме. "За вас е сурвакането и яденето на пресни пържени мръвки!"- казваше ти, усмихвайки се и ни прибираше на топло до бумтящата печка. Колко ми липсва онова време и ти - в него, тате...
Пак наближава Нова година...Само че вече десети път ще я посрещнем без теб. Казват, че времето лекувало раните. Може би раните, но не и болката от тях...
Натъжавам се като си помисля, че успя да видиш само първия си правнук, а вече имаш 4, тате и две от тях- момчета. Ти така си и остана с мерак за мъжко чедо.Бог те бе орисал с момичета, но ти никога не говореше на тази тема. Гордееше се с нас и ни помагаше във всичко. За теб ние със сестричката ми бяхме твоите мъжки момичета.
Много още имам да ти пиша, тате, но сълзите ме давят и затова ще ти кажа засега само: Благодаря на съдбата, че те бе избрала за мой баща. Хубаво е, че никога не се поскъпих да показвам обичта си към теб. Знаеше го, чувстваше го! А аз, отдавна вече съм разбрала колко важно е за едно дете да има такъв родител!
Винаги ще се връщам към детството си, защото твоят образ там е най-ярък. До последния си дъх ще те обичам, защото ти ме научи да обичам така, тате...