автор: anthropologist

Мое пораснало малко момиче,
Точно преди тридесет години, в същите като сега топли майски следобеди, в една класна стая на една провинциална гимназия седяха също такива момчета и момичета, каквито сте сега ти и твоите съученици. Също като сега през разтворените прозорци на класната стая миришеше на идващо лято, а от някоя от пейките в огромния двор долиташе изпълнената със сладостен копнеж мелодия на тромпет.
Но заедно с нея в душите ни, вместо обикновеното очакване на ваканция, нахлуваше нещо ново – и радостно, и тревожно-напрегнато: предчувствието за новия живот, който ни очакваше извън училищния парк с пеещия някъде в него тромпет...
После дойдоха ударите, жестоки с отрезвяващата си безпощадност, отчайващи със свовята методичност.
Първо – „родната казарма” с просташките издевателства на „старата служба” над „новобранците”, с безкрайните часове безсмислени маршировки по плаца, с безбройните денонощия въоръжен наряд, със затъпяващите часове по политическа подготовка, в които скудоумни ЗКПЧ-та ни обясняваха колко пъти силите на Варшавския договор превъзхождат тези на НАТО и как, „ако се наложи”, в края на второто денонощие нашата пехота трябва да влезе в Истанбул, подкрепяна от съветските ядрени удари.
После – университетът, за който бях мечтал през целия си дотогавашен живот. Лекции, упражнения, изпитни сесии – външно всичко изглеждаше наред, пък и думите „Алма матер” звучаха много често и много приповдигнато. После стана ясно, че и това е капан за наивници. Силна, боеспособна партийна група от наши колеги – съкратени офицери. Всеки от тях – курсов или поне групов отговорник. Когато някой от тях говори, никой да не се смее, защото не е колегиално. На изпит, ако отговори за тройка, получава петица. На бригадите – всеки от тях командир, задава и отчита норми. И пагони си имаха, макар и не на раменете: по едно червено картонче на гърдите, но пак с нашивки и звезди. Един месец лятна бригада (задължителна па комсомолска линия), после няколко седмици есенна (задължителна по административна линия). Удължават я на два-три пъти, нали реколтата не е прибрана. Трудов семестър. Краят на октомври е, вдъждява се съвсем, калта става до уши. Кооператорите не си дават зор, стоят си у тях на сухо. Подсмиват се под мустак, клатят глави: „Абе, тия вашите началници акъл имат ли ?”. Но ни обичат, радват се на младостта ни. Ако сме на палатки или в някое полусрутено училище, канят ни по къщите си да се сгреем и изсушим.
После се прибираме в „Алма матер”. А там базата е бедна, библиотеката – тем паче. Учебници по едно има, по друго няма. По каквото има – „доцентът не го признава”. Водим си записки. Половината хорариум – идеологически дисциплини. Другата половина – по специалността, с много лъчезарни имена. Павлов, Биков – Курцин, Лисенко, Лепешинская. Снежевский. В учебниците по клиничните дисциплини – пред всеки синдром, наречен на откривателя му (на латиница) се мъдри още едно име – на кирилица. Защото всъщност съветски автор го е описал първи. Но на Запад не знаят за това, затова го пишат само с името на втория автор. Един асистент намери синдром без съветски автор. Издири съветски автор, писа го отпред, стана синдром на Лесной-Щайн-Левентал. Защити дисертация. Мисля даже, че поканиха Лесной на защитата. Той пък не знаел човекът, че е откривател на синдром. Трогнал се истински.
Когато завърших, ми провървя за първи път. Изключителен шанс: един конкурс, на който не посегна нито син на АБПФК, нито професорска щерка, нямаше дори и най-обикновен комсомолски активист.
Оттогава – работа в медицински ВУЗ. Денем упражнения, вечер, че и нощем – наука. Специализации, дисертации. И така – седмици, месеци, години, които комай станаха двадесет и две. Понякога си правиш равносметка, слагаш на двете блюда на везните хубавото и лошото. ХУБАВОТО – радостта да си винаги сред млади хора, някои от които са наистина способни. Усещаш, че те обичат и те уважават. А студентите не дават даром нито любов, нито уважение. Ласкаеш се от мисълта, че си ги спечелил и това стопля сърцето ти. Неописуемата наслада от научната работа. И суетната гордост, най-простимата от всички суетни гордости на света: да държиш в ръцете си американски научни списания, в които са публикувани твои статии. А там, знайно е, не публикуват нищичко, което не е на тяхното ниво...ЛОШОТО – натрупваща се с годините умора от дребни, подлички интриги на хора, с които работиш заедно. За някои си сигурен, че са „шестаци”, за други не знаеш. Плащаш си за незнанието. Не отидеш на празнична манифестация – даваш обяснения. Влезеш в църква – зад първата колона виждаш някой от гаулайтерите. Дори не крие тефтерчето, в което си отбелязва за спомен с кого заедно се е черкувал. Някой някъде казал за тебе нещо. От родния ти град писали писмо до института: как може такъв човек, с такъв произход, да работи там ? Към десетата година от работата си стигаш невидимия таван, определен от партийния комитет, и спираш там; по-нататък и по-нагоре за такива като тебе е „табу”.
Вчера преглеждах комунистическия ежедневник. И макар че до болка познавам морала на тези хора, просто занемях пред чудовищната наглост и цинизъм на едно изречение, може би защото под името на авторката му, депутатка от Парламентарния съюз на БСП, се мъдреха думите „Християнско женско движение”. „При нас са професорите, а при Правителството на СДС– техните асистенти”. Така е, госпожо, но тези хора не са при вас, защото са професори, а са професори, защото винаги са били при вас. Точно същото, с обратен знак, важи за техните асистенти. Това Ви го казва – с дълбоко презрение – един асистент от дясната страна на пленарната зала.
И все пак, мило мое момиче, оцеляхме – и майка ти, и аз. Станахме отлични специалисти, всеки в своята област. Останахме истински, не се предадохме, не се и продадохме. Което, впрочем, обикновено е едно и също.
Питам се какво сме ти дали и от какво сме те лишили от онзи августовски ден на 1973 година, когато те отнесохме като лъч надежда от родилния дом до стаята на десетия етаж на студентското общежитие, та до днес. Дадохме ти добро възпитание в трудолюбие и честност, много добро средно образование, силно развито чувство за собствено достойнство и най-важното – възможността да отраснеш в едно обичащо се семейство. Лишили сме те, както повечето лекарски семейства, от онази степен на материална задоволеност, която много (а може би и повечето) от съучениците ти имат. Някога ти нямаше шоколадови яйца и корекомски играчки, днес нямаш най-шикарните тоалети, утре сигурно няма да имаш престижна западна кола. Ако някога това те огорчи, ако в душата ти се прокрадне завист, спомни си онази приказка за тримата братя и златната ябълка. В нея най-малкият брат, истинският юнак, попада в Долната земя. Една орлица му обещава да го изнесе на Горната. Но по пътя храната, приготвена за орлицата, свършва и юнакът реже късчета месо от тялото си, за да я храни. Всяко въздигане се заплаща с нешо, което късаш от самия себе си. Но ако жертваш спокойствие, благополучие, материални блага, един ден дори няма да си спомняш за тях. Жертваш ли достойнството и свободата, жертваш човешката си същност и никакво издигане няма да оправдае жертвата ти.
Ние с майка ти жертвахме материалното и останахме свободни в една страна, където свободата беше първото, което ти отнемаха на всяка крачка. Затова сега засядат буци в гърлата ни, когато гледаме филми по романите на Арчибалд Кронин. Много от героите им са лекари – млади, бедни, способни и амбициозни. Но сигурни, че ако работят мъжки, ще достигнат до върховете. Не можем да не си помислим как щяхме да се изявим професионално и как щяхме да живеем, ако това зависеше от нашите способности и от нашия труд, както е във всяка нормална държава. Но по-голямата и по-хубавата част от живата ни премина при комунистическото управление – най-дивашката, най-бруталната и в същото време най-безсмислената диктатура в цялата история на човечеството...
Затова, щом се появи първият лъч на надежда, всичко друго изчезна. Партии, коалиции, координационни съвети – по цели нощи. Избори, поуки, нови избори, Народно събрание. А за сегашното Народно събрание не само почивните дни, но и ваканциите са къси и неспокойни.
Дните на твоите абитуриентски празници са работни за Събранието. Не се чувствай без баща в тези дни, защото духом ще бъда до тебе, както винаги съм бил. Но ако в гълчавата на абитуриентския ви бал настъпи миг на затишие, а такива мигове винаги настъпват, спомни си не за мене, а за други двама, които не доживяха да видят нито България свободна, нито своята внучка толкова голяма и хубава. Преди смъртта си всеки от тях пожела да бъде погребан с „граждански ритуал” – не защото не осъзнаваха целия му идиотизъм и не защото не вярваха в Бога, а защото не искаха, ако бъдат изпратени по християнски, да навредят с това на нас и на тебе. Чак сега осъзнавам напълно, че за тях това е било последното, което биха могли да сторят за тебе – и те го сториха без колебание. Затова си спомни за миг за тях, отлей няколко капки от чашата си, но не се натъжавай. Те двамата биха искали да си много весела и много щастлива в абитуриентската си вечер.
Дядо ти обичаше да казва, че никое дете не може да се издължи на родителите си за това, което са направили за него, но пък им се издължава напълно чрез грижите за своите деца. Така се осъществява онзи континуитет, онази връзка между поколенията, без която животът би бил безсмислен. Аз не знам ще мога ли да направя за тебе толкова, колкото моите родители за мене. Но това, което правя в момента в Събранието, е посветено не само на тебе, но и на твоето поколение. То се умножава по броя на твоите връстници и затова се лаская от мисълта, че няма да остана длъжник.
А после...После идва вашият ред – вашата отговорност и вашите грижи. Затова бъдете много безгрижни в абитуриентската си вечер.
Татко

Постскриптум: Реших да публикувам това толкова съкровено писмо като малък подарък по случай твоята зрелост. И защото съм сигурен, че тези дни много и много татковци биха казали същото или почти същото на своите пораснали малки момичета.