автор: atiragram

На западната ни тераса все още е сенчесто и мога да си пия второто кафе без риск от “слънчасване”.
Кучето ни, сънено и веднага, се настанява в скута ми, след което облизва врата ми, ушите ми и устата, и се кротва в поза “мини сфинкс”. Прилича на статуетка, толкова е изящен! И след като огледа, много обстоятелствено, какво става на улицата, по двора на техникума и нищо не задържа вниманието му, и след дълго наместване, си направи “геврек позата” за сън. Когато спи е най-прекрасното и мило куче (пинчер) на света, но за съжаление не е от сънливите и ежеминутно отстоява името си Цезар. След така, и почти, настъпилият “покой”, мога да се отпусна и аз, и мислите ми да “накацат” по върховете на отсрещните дървета – тополи, липи и акации. И да се “излежават” там, под слънцето, независещи от температурните аномалии... Седемнадесет градуса между нощ и ден! Ужас! На тридесет и осем градуса, през началото на юни, цветята в градината ми се спаружиха. Всеки ден ги поливам, но... Добре, че поне вечер се поразхлажда. При толкова “парещи” дни и нощите ако са такива, как ще се спи, не мога да си представя... А през “върлото” лято...
Тази тераса не ми е любимата, независимо, че зеленото на дърветата “успокоявало”. Просто ми липсва слънцето, което сякаш остава зад гърба ми. Не, че виждам изгрева му, когато съм на източната тераса. И не, че завиждам на онези, които всяка сутрин отиват на Боровец, играят си Паневритмията, и с “песни и сакрален танц”, се обливат с първите лъчи на слънцето. Просто им се възхищавам на постоянството, на волята и на “твърдата” им вяра, че Това е, (Учението на Учителя), което им е необходимо (на тях, и на другите, тоест, на цялото човечество). Да можех и аз да съм като тях! Отдадена само на едно “нещо”, което да осмисля дните ми. Но... Къде ти! Аз съм като пчела, която щуро обхожда цветовете. Не ме свърта на едно място (с мислите, де). И не, че мястото е еднакво “различно”, защото ако го ограничиш (териториално) в ширина и дължина, няма как да го ограничиш във височина и дълбочина. Едно и също “място” винаги си е “тотално” различно – “съдържанието” му никога не е едно и също. Като дворът ни – може да е само “пет на пет”, но всъщност е безкраен в “нагоре” и “неуточнен в надолу”. И когато една бивша колежка, “банкерка”, ме попита: “Какви цветя имаш тази година в двора си? Преди беше много красив и уханен”, и след като отговорих, че тази година съм посадила безброй звезди, даже съм “бучнала” и слънцето, и луната, не ми стана ясно дали, действително, “схвана”, какво искам да й кажа.
Защо все не ме разбират? Що за изказ имам, един Господ знае. И все не харесвам “нещата”, които другите харесват. Всичките! И “материалните, и душевните, и духовните”. Ето, сега стоя на алуминиевия стол, най-сетне изхвърлихме старите (обезцветените, клатещите и ронещите се столове от пластмаса!) и пак не ми е “комфортно”. Седалката изолира плътта ми от алуминия, но ледените подлакътници (ако им обърна внимание, де) ме стряскат с металния си “дъх”. Предпочитам си плетените столове от източната тераса, но там вече не мога да “отсядам”. Точно над вратата има лястовиче гнездо и лястовиците “пикират”, с акета, всичко: и стъклата на прозореца и на вратата, и мрежата, и масата, и столовете, и седалките... Малките лястовици, освен че непрестанно са гладни и цвърчат, но сега и пърхат с крилца, явно скоро ще правят летателни напъни, и виждаш ту шест огромни и все гладни човки, ту едно след друго дупета, и се чува “шльоп”, на мозайката. В предните години, под гнездото, слагах вестници, които сменях по няколко пъти на ден, но сега негово величество Цезар ги внася в хола, и то много тържествено и гордо. Затова съм оставила всичко “натюр”! Е, всеки ден измивам по веднъж мозайката и толкова... Но има и още!
По парапета пък, в двете срещуположни посоки, се движат стотици мравки, които живеят в калпаво направената изолация на къщата, и около теб непрестанно летят малки прашинки стиропор, и кафето ти “от раз” (почти за отрицателно време) побелява. Най-интересното е, че мравките преди да се разминат се докосват. Синът ми казва, че си обменят информация, но, аз понеже простичко разсъждавам, сякаш ги чувам да си казват: ”Здравей, скъпа! Обичам те! Благословен ден!”... Понякога си мисля, че от тази изолация, за трите години, откакто се появи “въздушният” мравуняк, почти нищо не е останало. Кога ли някой силен вятър ще остави къщата “по организъм” и
тогава ще “ям махалото и големите ядове”, защото аз не позволявам, на родата, да извика “отровителите” от съответната служба. Нека си живеят малките животинки. Нито една не съм открила вкъщи, “не застрашават личните ни пространства”. Какво толкова ни пречат? Само си пъплят и си
мълчат. Малки душички. Виж осите, които обикалят ограмната ми саксия, в която съм посадила “туя”, много досадно и настръхващо бръмчат. Преди в тази саксия имах “чашкодрян”, който цъфтеше в много мънички бели и силно уханни цветчета, и събираше безброй оси, и по настояване на дъщеря ми, го изнесох на двора, а посадих туята. Всъщност “прелях от пустото в празното”
Така де. Откъде да зная, че това растение-дърво независимо, че не цъфти като цвете, си създава, “произвежда” си, някакви рошави смолисто-лепнещи формички, които освен, че пак привличат осите, ами и капят по мозайката, пък и остават и по козинката на “кучо”, и той изглежда като намазан с лепило... Да, да, зная, незнанието е невежество... Но, не винаги “епизодното” невежество е общо незнание... и обратно!
И като се замисля малко, за “преливането от пустото в празното”, осъзнавам, как, то, си има и “национален и световен мащаб”. И най-най- различен: политически – “културен”, и икономически – военен, и социален – изроден, и статистически – измислен, и биологичен, енергиен, и генитичен...
Дали лакомията ни и стремежът ни за власт, или само индивидуалната мания за величие, ни “принуждават” да сме себични, зли, отмъстителни и алчни? Ненавиждащи се – до емоционално, че и до “чисто” физическо унищожение на другия, така наречения зъл противник или “върл” враг. И колко сме отдалечени от този абзац: “Изработването в себе си на постоянен стремеж към Светлината във всички негови прояви ще бъде развитие на психическата енергия. Психическата енергия е Любов и устрем. Устрем и психическа енергия, може да се каже, че това са синоними. Едното без другото не съществува. Сърцето, устремено към висшето качество на целия живот ще бъде проводник на психическата енергия... Психическата енергия е ключът към всички достижения и решаването на всички проблеми, защото психическата сфера засяга всички сфери на Битието” (Н. Рьорих).
И като помисля още малко... с нашата уродлива “психическа” енергия (защото имаме устрем и хъс, в изобилие, но не към Любовта и Светлината) какво ли става със “сферите на Битието”? Къде и какво, и колко “преливаме”...
И като се замисля повече...
Защо все правим промени, които нищо не променят!?
И защо все мислим какво, кога и как да става, а не – какво ще стане, от това, което става или не става... тоест, не мислим за “следствието от причината”.