автор: azzurro

Мдааа - и разбъркването започна. Върнаха се буквите от "Разузнаване" умислени и без никакво решение. „Ж" не бе подготвена да чуе подобно нещо. Хубавите и оранжеви отблясъци започнаха да избледняват и да стават лимонено жълти. „П" освен че беше добра „ПОМОЩ”, беше и много качествена „ПАНИКА”. Същата се настани тягостно между всички. Мълчаха, нямаха идея, нямаха и решение. "Ъ" седна в ъгъла и заплака. "Л" застана над нея като къщичка с надежда да я успокои.
. "О" се настани между рамената на "Л" и се превърна в кръгло прозорче. "Ъ" продължи да плаче, но присъствието на приятелите някак си и действаше успокояващо и тя полека притихна, и уморено заспа. В това време се появи и групата от гората. "СПЕШНО" съобщиха, че са приключили успешно. "Ж" си отдъхна, половината работа беше свършена, но това не я успокояваше. "Д", като делова буква, но не само това, а и добър другар, усещаше настроението на всеки и ако нещо не беше добре, бързаше да даде подкрепата си. Така направи и този път: приближи се до "Ж" и тихичко и каза:
- Виж, всички се умориха, ти също! Почини си! Най-добре е да поспиш, а утре мъдрото утро все ще ни подскаже нещо!

В същото време щъркелите благодариха на ибисите и се събраха замислени. Няколко млади замахаха с криле въодушевено и затракаха с човки възбудено.
- Готови сме да се върнем и да разкажем какво се случва.
- Вие да не сте луди! - завикаха другите. - За какво прелетяхме толкова голямо разстояние - това е самоубийство да се върнем още веднъж назад. Времето, вятърът са в друга посока, въздушните течения, също! Как ще почивате? Ще изкапете като круши и няма да успеете! Напразно ще е всичко.
До решение не се стигна. Полека лека се разделиха и всеки си тръгна в своята посока. Останали сами, младите щъркели се спогледаха. Те знаеха - без да си говорят, решението беше взето. Ще летят, няма нужда да казват на останалите. Нямаше да ги разберат. Знаеха и защо искат да се върнат - бяха оставили свой приятел там и го мислеха как ще оцелее. Не им се искаше, при следващото си завръщане да не го намерят. А законът при тях е законът на майката природа - ако не можеш да летиш, значи няма да оцелееш. Жестоко, но само така можеха да бъдат силни и между тях да няма болни и сакати. Но той беше почти оздравял и летеше, след нелепото заплитане в ниските жици. Но по-старите взеха решение да остане, защото няма да издържи дългия път. И така, полетът за Африка бе полет на най-тъжните птици. Този неписан закон беше несправедлив и не даваше шанс на никого, а те не бяха съгласни с него. Към тях се приближи млада щъркелица.
- Ще тръгна с вас! - чуха потракването на клюна й.
Групата я погледна стрестнато, та това беше дъщерята на старейшината. Боже каква бела!
- Точно ти! Не, ти не може! - отговориха й категорично, но знаеха, че с нея на глава не се излиза.
- Казах, че ще дойда и повече няма да повтарям! Знам защо не ме искате и защо искате да тръгнете. Ще ви бъда полезна, научих доста неща от баща си, дори мога да ви бъда водач.
Ееее, това вече ги разсмя "да бъдела водач" - дрън дрън.
- И би ли ни казала татко ти как ще реагира?
-Измислила съм всичко, момчета, няма време! Знам какво да му кажа, за да не ме мисли.
- Докато не му кажеш - не тръгваш, ясно! - наежиха се всички. - Защото каквото и да се случи, ние отговаряме.
-Ужасни сте, но ще ви кажа. Слушайте, има едно солено езерце в близост до морето, където редовно има големи ята от фламинго, там са и моите братовчеди. Така че, той няма да разбере какво съм предприела. Просто ще му съобщя, че тръгвам натам. Казвайте кога летим?
- Нямаме време! - беше огтоворът. - Още утре рано преди изгрев. Среща при реката, до двете големи статуи.
Бяха решили да рискуват, другото не беше интересно. Разделиха се в мълчание и със свити сърца, не знаеха какво да очакват от предприетото пътуване - беше си страшничко.
Утрото още спеше, когато в тъмнината преди изгрева едва се забелязваха силуети на дългокраки птици, застанали неподвижно в очакване. Тревожеха се. Чуха тихо потракване
-Хайде, момчета, готови ли сте? - Дъщерята на старейшината беше дошла и ги подканваше.Това някак си им подейства успокояващо.
- Накъде ще поемем? - заваляха въпроси.
- Прави бяха възрастните, че въздушните течения сега не са същите. Мислих за това, но и нали ви казах, че знам някои неща. Първо, искам да знам ще бъда ли ваш водач или не?
След кратко мълчание се чу одобрително потракване. Нямаха избор, те нищо не знаеха.
- Тогава, моят план е следният: като се издигнем на високо ще усетим магнитното поле на земята, то ще ни води. То е нашата пътна карта, по която ще се движим. Ако обаче я няма... ако е променено...ще се объркаме и няма да знаем накъде да летим. Тогава трябва да търсим други ориентири.
Всички мълчаха.
- Какво решавате? Може и да се откажем. Все още имаме време.
Бяха единодушни. "Тръгваме!" Трябваше да опитат. Все пак бяха родени там. Там видяха пролетта с цялата й прелест на цъфналите градини и меката зеленина на хълмовете. Лятото ги омайваше с простора и цвета на полята. Облаците носеха живителна влага и дъжд. Есента беше тази, която кротко им прошепваше, че е време да тръгват. Не че ги гонеше, но беше знак за зимата. Същата, която никога не виждаха и не познаваха. Нямаха време, трябваше да рискуват.
Небето над тях светеше в най синия си цвят, а слънцето тръгваше всеки ден по своя път незасенчвано от нито един облак. Така беше през цялото време, докато траеше престоят им Африка. Нямаше други цветове освен синьото и жълтото, искрящи и ярки. Третият цвят, зеленият, можеше да се види единствено край великата река Нил. Дори островите в морето бяха единствено и само пясък. Пясък отначало до край. Нямаше повече време - рискът си беше риск. Рано сутринта преди изгрева на слънцето, всички разтвориха криле и поеха високо, високо към безкрайната синева.
-Хей, накъде ще летим? – чу се въпрос, изпълнен с лека паника.
-Там, накъдето се отправяме всяка година, в същата посока! - извика смело водачката.
Тръгнаха. В първия момент се опитаха да намерят някое подходящо течение. Вятърът ги поде и те отпуснаха криле в неговата посока. Същевременно, искаха да усетят магнитните линии на земята като пътна карта. След като изминаха дългото разтояние до края на континента, спряха за почивка. Оттук ги чакаше незнайното.
- Момчета, ще пресечем морето в най-тясната част между континентите, а след това ще се движим покрай крайбрежието, така ще пестим сили. След това няма да е страшно!
Птиците мълчаливо разтвориха криле за поредния преход. Оттук започваше незнайното, нямаше къде да почиват. Водачката им се издигна високо, в търсене на вятъра, както й беше казвал баща й.
„Първо, той ще ти бъде пътепоказател докато откриеш полето, но трябва да е правилният вятър. Ще се появяват и други течения, измамни, за почивка на крилете, но не им се доверявай. Всеки път търси дългото течение на южния вятър.”
Тя не можеше да знае, че по това време южният вятър отива на друго място. Усети непознат полъх с първите облаци, а и цветът им беше различен. Хей, защо сте толкова мрачни? Облаците се бяха скупчили като големи куполи и растяха все по-големи и по-големи.
"Ще се изгубим в тях" - помисли си. Но тя бяше храбра птица, не се даваше току-така.
- Побързайте! - извика на останалите, - Тези черни дебеланковци не ми харесват! Трябва да ги подминем! Гледат ни лошо, не ми харесват!
Отдолу се виждаше морето, но то бе загубило дружелюбния си блясък. Не го бяха виждали такова. В същия момент ги блъсна силен и студен вятър, обърка редиците им като че искаше да ги разпръсне. Птиците се пръснаха, облаците слязоха още по-ниско и пречеха да се виждат един друг. Щяха да се загубят.
- Не се разделяйтеееее !- някак отдалеч се чуваше гласът на тяхната приятелка.
Студът се усили. Заваля! Ледени капки обливаха крилата им. Всяко движение ставаше все по-трудно. Нямаше я тази лекота, с която обикновено пореха въздуха. Капките замръзваха, крилете натежаваха още повече. Студът ги стискаше в здрава примка, безмилостен. Уплашени, птиците мълчаха и се бореха кой както може. Гледаха да са плътно един до друг и да следват първите. Не се виждаше бряг за да могат да кацнат. Море и само море, отблъскващо и ядно, сякаш искаше да ги прогони.” Ще загинем”- мислеше си младата птица начело на ятото. Не искаше да се предаде, но усещаше как силите й са на привършване.
"Ами другите ? – мислеше си. - Всички ще загинем!"
- Хайде да слезем малко по-ниско! - извика им тя, колкото сили имаше.
- Не е хубаво да слизаме, ще се уморим! Теченията са горе! - й отговориха.
- Знам, - отвърна тя, - но това не е нашият вятър.
Неочаквано, топла вълна разцепи въздуха, отдели цялото ято и го понесе в друга посока. Стопли крилата на птиците и те сякаш се събудиха от някакво вцепенение.

следва