автор: atiragram

Отново е ден.
Непроменен.
Отново сънувам. Сънувам.
Изгреви, залези, сенки...,
първична тъга.

Боси чувства, изтрити длани, кървящи ходила...,
съчетание от слова.
Нечии пясъчни замъци сривам –
изпивам, виновно, чаша “светена” вода.
Пресъхналото си мен
“минерално” поливам –
плътта ми да не е в капки безплодна вина.
От нечии епизодичен мрак отпивам –
горчив, студен и остър е за моето мен,
и от себе си, с мисъл, да го разсея опитвам –
с обичта си към “божиите твари”
или с римейк да го “туширам”, а...

Отново е ден.
Непроменен!
И отново сънувам. Сънувам...
сънувам Ден!