автор: thebigplucky

Разпилявам се. Навсякъде.
През толкова много животи преминах -
разпилявам се отдавна.
Подарих на всички по малко. От себе си.
Детството - на баща ми.
Спомените за един прашен път
покрай безименна река -
на тогавашните ми приятели.
На морето - първите трепетни очаквания,
докосванията на една ръка.
На вятъра - онези бавни крачки,
с които се отдалечавах от младостта си,
мъчителната болка дърпаща ме назад,
прегорелите страсти,
ненаписаните страници.
Натоварих се със болките на не една съдба.
Преглътнах премного горчиви чаши.
Направих прекалено много компромиси със съвестта си.
Премълчах много видяно.
С много приятели се изоставих -
по пътищата. Усилията изтощават.
Сега скитам сам.
Топли ме мисълта, че нещо съм оставил.
Невероятно мило е,
когато някой докосне неволно
точно моята нишка
в килима на съдбата, моят щрих в картината,
заради нещо, което го е впечатлило.
И без дори да го разбира докрай.
Като в забавен кадър на бавен танц
нещата изгубват точните си очертания.
Имагинерните мигове са безкрайни.
Забравяме за нещата,
които сме се заричали да не правим.
Задъхано потъваме в очите си.
И се раздаваме.
Това безвремие ни е така познато.
И така ни трябва…

Можем да повървим заедно.
Донякъде.
Трябва да събирам нещата си - колкото са останали.
За пътя нататък.

____________________
* На всички наивници.