Погледа ти е всичко,
пред което бих захапала
долната си устна.
И въпреки това,
  е достатъчно дистанциран,
за да ме дразни.
Това не ме забавлява.
Губи ми времето.
Спокойствието ти е добре имитирана фасада,
зад която се крие истината че
ти не знаеш какво искаш.
Това е достатъчно за да произнеса нещо стандартно.
Да отпусна клепачите си за миг,
миг
в който се самонавивам, като верен
будилник,
че не трябва
да тълкувам нищо
в теб и около теб,
за да не нарушавам дистанцията
на твоя поглед
който иска всичко
но няма воля
да пренебрегне разстоянието до мен-
навик на
дълги мигове
продължили години.