Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 434
ХуЛитери: 1
Всичко: 435

Онлайн сега:
:: marathon

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКриминална история
раздел: Избрано проза
автор: Tiranozavar

Жената със зеленото сако и бледата, мляко с какао пола, съм аз. А мъжът, с побелялата коса, щръкнала и разрошена, с очилата, и смъкнатия почти до коленете панталон, сива риза и кяфяво яке, е той. Моят съпруг. Или поне беше. Сега е просто фигура, контур, който се движи до мен. Аз по-енергично, той по-вяло, въпреки че и досега стяга коленете си на всяка крачка. Тялото му е като олово. Когато спи, когато се храни, когато, както сега, ме следва.
Всъщност, е обратното, аз го следвам. Но, не защото върви бързо, а защото трябва да го придържам. За лакътя. Той прави една крачка пред мен, аз две зад него. И му крещя. На ум, а и на глас. Прави се, че не ме чува, но аз знам, убедена съм, че всяка дума стига до мозъка му. Първо изричам високо „Борис!". Името изсвистява край лявото му ухо. Той забавя крачка, ако въобще е възможно да върви по-бавно. Използвам момента, за да поема дъх и да стисна още по-здраво лакътя му. „Колко пъти съм ти повтаряла!". Думите ми звучат съскаво, сякаш пръскам вода върху нагорещен котлон.

Край нас има хора. Фигурите на жените са остри. Обувки им скърцат по паважа. Представям си ги като молив, който се опитвам да подостря на занитена за маса ръчна острилка. Сенките на мъжете са като гребла на лодки. Неуверени. Стъпките им са по-меки. Сякаш всеки момент ще изгубят равновесие, а невидимото чудовище, което спи под паважа, ще ги погълне. Понякога си представям, че Борис прави грешна стъпка, и изчезва. Ако това се случи трябва бързо да отдръпна ръката си. В последния момент, за да не повлече и мен. Но пък трябва да опитам го задържа достатъчно дълго, за да не забрави болката от допира. Затова, хванала го през ръкава, се опитвам да приближа максимално близо пръстите си. Обхващам с длан лакътя му, впивам палец и показалец в едва забележимите тръпчинки около острата сгъвка на старите му кости, и стискам, докато ръката ми изтръпне. Сега е ред на другите думи. Това, което му причинявам е достатъчно и затова не е нужно да изричам повторно името му. А и така няма никакво съмнение, че говоря именно на него. А не на ръцете, краката, тялото, цялата близо стокилограмова маса безчувствената стомана, която е останала от него.

- Казах ли ти да внимаваш?!

На тази реплика спирам неочаквано и рязко дръпвам Борис с една крачка назад. Ирисите му играят тревожно зад дебелите двойно вдлъбнати стъкла на очилата.

- Кажи ми, обясних ли ти цели два пъти да не си говориш с непознати?!

Опитва се да се отскубне. Пръстите му се свиват до юмрук, но му е трудно да прибере палеца към дланта. Сигурно иска да ме удари, но не намира сили да се обърне и вдигне ръка.

Старостта вкоченява. Тя е зима и нито една дреха или човек не може да върне кръвта и топлината обратно в тялото. Дори не мирише. На вкус Борис е като сняг. Докато езикът ми очаква изненадата - микроскопично изтръпване от допира до нещо чуждо, тялото ми инстинктивно се отдръпва. И не е вярно, че старостта идва постепенно. Тя покосява изведнъж. Заспивам до топло и дишащо с цялата си повърхност тяло, а се събуждам в някакво каменно и спиращо дъха предверие.

Това остана от Борис. Една каменна играчка. Ако допуснем, че у него се е запазила прашинка от мъжа, който беше някога, то остатъкът е затрупан от лед, дълбоко в тъмнината на неговата внезапна старост.

Преди час е бил ограбен. Всъщност, бе ограбен преди повече от хиляда часа. Преди повече от няколко пъти по хиляда часа. Когато се случи за първи път осъзнах, че заедно с топлината и вкуса, от него си е отишъл и страхът, а също и усещането за притежание. С други думи, заедно с портфейла му, онази сряда от него си бе отишъл и самият Борис.

Сега аз говоря на празното, кънтящо като куха метална кутия тяло, на железните ръце, тенекиените крака, изстиналия торс и всичко това облечено от собствените ми ръце в няколко слоя дрехи. Разговорът се повтаря всеки път, когато излезем. Опитвам се да му припомня света. Фактът, че навън е страшно, че е опасно и най-вече, че аз съм тази, благодарение на която той съществува.

Думите, които изричам наум са различни. Когато чувам вътрешния си глас, той не е рязък, нито строг. Звучи като констатация, като извод. Като последните изречения, развръзката от някоя криминална загадка. Казвам му, че е произлязъл от мен. И че аз съм го създала. Звучи така:

- Борис, твоето тяло, двете ти ръце, двата крака, двете уши, двете очи, десетте пръста на твоите крака, и десетте на ръцете ти, всички бели коси, които са останали върху изветрялата ти глава, всичките ти зъби, гърбът, слабините ти, мършавият корем, прегърбената ти стойка, твоят задник, бледите зърна на гърдите ти, дланите, носът ти, челото, всичко, Борис, разбираш ли, е моя собственост. Ако махна с ръка пред очите си, ти ще изчезнеш. И ако щракна с пръсти, ще се появиш отново. Дори, ако поискам, Борис, мога да те забравя на някое кръстовище. И само ако поискам ще се върна, за да те прибера обратно.

Той не реагира. Единственият смисъл, който усеща е този, който сковава ръката му, щом го дръпна или ощипя много силно. Ориентира се като древните хора преди появата на Бог в Райската градина. Даже още преди това. Ако въобще някога във вселената е съществувал неодушевен от дъха на Бог Адам, то Борис е неговият двойник. Някаква ирония на съдбата, Бог или останалите същества във вселената, от които животът е произлязъл.

До вкъщи ни остават още около 200 метра. Ще ги преминем в същия ритъм и сред едни и същи сенки. Хората наоколо не съществуват. Нито за мен, нито за него. Позволявам си да го дърпам, да му крещя. И никой не понечва да ме спре. Ако го ударя с дългия си чадър с дървена дръжка едва ли някой ще ни забележи. Може би дори не ни виждат...

Нашите четиристотин крачки до дома аз съм душата на Борис, а той е моето тяло. Аз съм господарят, а той робът. Аз съм човекът, единственият в цялата вселена, който поддържа сърцето на Борис да бие в ритъма на това, което хората наричат - живот. Ако околни въобще съществуват. Но дали има други като нас или различни от нас не е важно. Важен сега е само Борис. И моята команда към тялото му. Наум.

- Борис, ти осмисляш цялата вселена, Бог не съществува. Под тази улица не се крият чудовища. Никой няма да те открадне от мен, докато спиш. Нито ще те изоставя, за да те отвлекат от някое кръстовище. Никога няма да те оставя сам.

От думите, които само аз чувам, до Борис достига само резкият ми глас.

- Казах ли ти, Борис, да не вярваш на непознати?! Те ще те ограбят Борис, разбираш ли? Помниш ли, когато те отвлякоха, а за мен останаха само сухите ти жили и студени кокали, за които да се грижа. А сега бързо! Върви, докато някой не открадне и мен...

На последната реплика трябва да затворя вратата зад гърбовете ни. Така, както се затваря книга. Това ще е и развръзката от нашата криминална история. От нашето престъпление. И тя завършва без убиец. И без чудовища.


Публикувано от aurora на 12.10.2004 @ 19:00:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.72
Оценки: 18


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

03.12.2021 год. / 02:34:57 часа

добави твой текст
Авторът не желае да се коментира това произведение.