автор: ulianka

От времето на рая още знам,
че праведни морета не се раждат.
Грехът е първороден само там,
където сме умирали от жажда.

Където сме обичали насън,
но много истински и адски дълго.
А две камбани с меден звън
са известявали, че никой не е лъгал.

Където сме прегръщали със страх,
че новото ни утре няма да го има.
А слънцето е крачило към праг,
след който и звездите са раними.

Когато сме се мислили за Бог,
а всъщност сме били крило на ангел...
И много, много малки за една любов,
в която смъртните умират жадни.