автор: anonimapokrifoff

Докато си пиеше горчивата лаваца, Ирина се сети за снощния си сън: беше написала(!) разказ(?!), той беше ангорски и тя се притесни, че ще се скубе на поразия, и кой знае защо не го напъха във фризера, както съветваха да се постъпва с такива изделия, а го заплете към старата си домашна жилетка – права плетка(откъде пък ги знаеше тези неща?), а той тъмнееше на фона на светлокафявото. Когато облече жилетката, полетяха дълги начупени почти черни косми – същите като на главата й. Господи! После се видя обута в старите си туристически обувки, застанала в подножието на някакъв връх, който трябваше да изкачи, и той се казваше Неделя...
И всичките тези глупости преди деня, в който ще се срещне най-сетне с него. Всъщност не с него, а с Него. С Мъжа.
Повече от три месеца, откакто се запознаха във фейсбук. Рус и синеок атлет с изваяно тяло: бицепси, трицепси, плочки на корема – сякаш скандинавски бог, изръшкал нашир и надлъж Северния ледовит океан, а не български компютърен специалист, какъвто казваше, че е. Нощите й преминаваха в чатене с него - Калоян. Забавен, остроумен, невероятен! Имаше нейния вкус към живота, харесваше това, което и тя, но беше по-начетен от нея, личност с повече пластове от нейните. В неделя и двамата ставаха рано и си имаха ритуал, измислен от него: пържени яйца, поръсени със сол, червен и черен пипер, чубрица и мащерка. И портокалов фреш. „Да не би да пушиш сега?”, питаше той, а тя отговаряше „Не!” и жадно дърпаше от цигарата.
Нито веднъж не се чуха по телефона или по скайпа. „Искам да си представям гласа ти – тембъра и модулациите му, а после, когато се срещнем, да разбера дали съм бил прав.” Определено си беше странно и шантаво копеле. Поиска среща, след като видя снимката й, на която беше със Сия и Александър: на плажа по бански, те двамата – прегърнати, а тя – източена до тях като свещ, ела, топола, каквото и стройно да е там. Ракурсът беше такъв, че подчертаваше необичайно дългите й крака. Калоян щеше да я чака в известен ресторант и на няколко пъти изтъкна, че тя трябва да отиде на масата, до която е фикусът бенджамин. Не беше цветарка, всъщност въобще не си падаше по женски глупости и й се наложи да си купи някакъв невръстен бенджамин, за да види на спокойствие като какво растение е това.
Истината беше, че е притеснена, сякаш е пубертетка пред първа среща - отчаяно искаше да се получи с този мъж, защото някаква адска машинка щракаше в нея и повтаряше „Няма време! Няма време!”, напомняща й за приближаващия климакс, без изобщо да се съобразява с факта, че тя не ще и да чува гласа й. Тази отровница прозвуча за първи път след развода й, а после замалко замлъкна. Раздялата на Ирина с мъжа й се оказа всяко зло – за добро: започна връзката й с един колега и най-накрая тя откри дълбините от наслада, които таеше собственото й тяло. И точно когато се беше гушнала в любимия, а дишането й се успокояваше след невероятния секс, ушите й чуваха „Горчиво!”, в мечтите й сладко гукаха дебели розови бебета и цялото й същество мъркаше, че иска да остарее до този мъж, той стана рязко от леглото, облече се и каза, че това е последната им среща, защото обича жена си и не иска да я загуби. Кратко, ясно и убийствено категорично. После онзи глас за изтичащото време не казваше, а крещеше оглушително и обвинително.
Имаше осем часа до срещата, беше събота и тя тръгна с усещането за непривичност – но и с някаква събуждаща се изследователска страст – към реномиран салон за красота. Докато шофираше, й се обади Сия. С нея дълги години работиха в една фирма, бяха приятелки, но след онази почивка на море, на която се запозна с Александър, Сия напусна София и отиде да живее при него. Градчето имаше някакво тъпо име, вероятно и животът в него беше такъв, и Ирина го наричаше Хикс, защото й беше абсолютен хикс как Сия успява да съществува там. Сега й бърбореше щастливо, че се е научила да прави лютеница, да меси погача и дори била изплела терлички за бебето, което, живот и здраве, трябваше да роди след седем месеца. С приятелите на Сашо се събирали редовно, мъжете пиели ракия, замезвали с екологично чисти зеленчуци и прочее, жените също си пийвали и си разменяли готварски рецепти, а призори всички хапвали шкембе чорба, приготвена от съответната домакиня. Говорели си за книги и музика, правели разкошни пикници, на които мъжете печали не знам си какво... И ергените все я питали кога хубавата й приятелка ще й дойде на гости... Идилията беше в повече, отколкото можеше да понесе жена със запазен разум, и Ирина побърза да приключи разговора.

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"