автор: jitanosten

РАН*


Към полунощ минаха край проклетото Сарагасово море и сякаш напуснаха нормалните човешки измерения.
Отначало палубата завибрира с неестествено ниски честоти и докато капитан Георги Василев нареди на главния механик да спре двигателя, той се самоизключи. Корабът бе нов, това бе едва втория му курс след заводските изпитания и бе претъпкан от съвременни технологии. За всичките си седемнадесет години стаж като капитан, българинът не бе управлявал по-модерен и бърз кораб. Дори бразилските супертанкери, на които се качваше от време на време, бледнееха в сравнение с това корейско техническо чудо. И сега, в необяснимо оцветената в зелено нощ, индикаторите показваха нещо оплетено около корабния винт. Капитанът веднага събра дежурните по вахта и нареди да изяснят какъв е проблема. Моряците се разтичаха и скоро мощни лампи осветиха задната част на кораба, и водата край него. С просто око се виждаше края на рибарската мрежа, която се бе оплела около винта. Това бе сериозна неприятност. Освен щетите, които вероятно бяха нанесени, щяха да се забавят повече, отколкото им позволяваше времето по график. Разполагаха само с един ден в резерв и ако за това време не успееха да отстранят мрежата, компанията щеше да плаща големи неустойки по превоза на товара. Капитанът въздъхна. Както казваха у нас : „- Много хубаво не е на хубаво!”.
Преди да се качи на този рейс му се роди дъщеря. От първия си брак имаше двама сина, един от друг по-буйни и щури. Косата му побеля докато ги изучи. Сега единият се пилееше като него по моретата с ранг трети помощник капитан, а другият дублираше опасните сцени на чуждите филми, заснемани в България като каскадьор. Тъкмо да заживее спокойно, капитанът срещна втората си жена и свикнал да не губи излишно време взе, че на тая зряла възраст и направи дете. Дори сключен брак нямаха, но жената излезе читава и това го накара да рискува. Тя не се бе омъжвала, нямаше деца и много му се искаше да е щастлива с него. Знаеше, че най-голямото и желание е да роди дете. Мисълта, че могат да имат дъщеря го изкуши повече, отколкото предполагаше и когато идеята стана реалност, капитанът събра всичките си приятели на брега, и в продължение на три дни, и три нощи пиха, пяха и се веселиха, също като в приказките. Малко по-късно, когато един ден държеше бебето в ръцете си, то примлясваше и тихо гукаше, а жена му го гледаше с обич, капитанът мислено се обърна към Бога: „ – Господи, благодаря ти! От тук насетне каквото и да се случи, няма да съжалявам. Животът бе добър към мен.” Като всеки моряк и той бе суеверен, затова скришом си плю в пазвата. Два месеца по-късно от компанията му предложиха този съблазнителен рейс и доволен от финансовите условия, капитанът прие.
Сега се полюшваше леко пред цветните дисплеи на корабните индикатори и мислеше. Вече бе прегледал информацията за подобни аварии от корабния компютър. Свърза се с централата на компанията и докладва за произшествието. Както предполагаше, цялата отговорност оставаше за него и при провал или успех най-засегнат от всички щеше да е пак той. Казаха му го в прав текст и дори определиха бонуса, който в случай на успех щеше да получи. Ставаше въпрос за двеста хиляди долара, плюс останалото заплащане. Ако късмета му проработеше сега, после спокойно можеше дори да се пенсионира. Той разтри слепоочията си с пръсти и въздъхна. Щеше да е добре ако се разминеха без сериозни повреди по винта и продължаха плаването. За да отстранят мрежата щяха да са нужни часове, дори дни. Май нямаше начин проблема да се реши бързо. Капитанът въздъхна още веднъж и съвсем неочаквано, и за себе си изпсува на глас. Вторият помощник, който в момента се спотайваше зад гърба му подскочи и запита какви ще са заповедите му. Той бе някакъв ненормално възпитан фламандец от Белгия, който се извиняваше дори на шапката си, ако се случеше да седне погрешка върху нея. Капитан Василев го изгледа накриво и изръмжа:
- Нареди да събудят водолазите! Да се спуснат и да уточнят пораженията! После ще действаме според инструкциите в подобна ситуация.
- Йес, сър! – вежливо козирува помощника и напусна капитанския мостик.
Тогава започнаха да падат птиците. Няколко се блъснаха в стъклата отпред, а други се виждаха под светлините на прожекторите, как се сипят върху кораба и водата. Капитанът облещи очи. Като в някакъв хорър глухо тупаха безжизнените птичи тела и равномерно покриваха палубите. Сигурно бяха хиляди на брой. Той бързо изскочи навън. Дъждът от мъртви птици спря тъй неочаквано, както бе започнал. Капитанът се наведе и взе две птици. Бяха сиво-кафяви на цвят, не по-големи от кос и с малки, изящни човки. Телцата им бяха още топли. Откъм кърмата на някого не му издържаха нервите и се разкрещя ужасено. Морякът молеше Бог на холандски да не го наказва и това вбеси капитана. И без това екипажа бе сбирщина от над десет националности, а двамата холандци сред всички би трябвало да бъдат от най-добрите. Все пак бяха потомци на морски народ, с традиции в далечните плавания. Той тръгна към групата смутени моряци в задната част на кораба. Стъпваше върху малките птичи тела, които хрущяха глухо под краката му и го караха да настръхва в иначе топлата нощ. Не проумяваше и откъде се бе взело това ярко зелено сияние на хоризонта от север. Бе виждал какви ли не цветове по нощното небе, но точно такъв никога до сега. Като стигна до моряците спря и с одрезгавял глас рече:
- Момчета, паниката на никого не е помогнала досега! Разбирам, че ситуацията е малко странна, но какво ли не се случва в морето. Дори русалки да бяха заваляли по палубата, проблемът щеше да е как да ги оправим всичките, а не, че са ни дошли на гости.
Моряците малко се отпуснаха, но един от механиците наля гориво в огъня на страха отново:
- Капитане, този зелен хоризонт не е ли следствие ядрен взрив? Как иначе ще паднат птиците от небето?
- Виждал съм ядрен взрив ........ отдалече! - отвърна капитан Василев – Съвсем различно е, повярвайте!
Той бе виждал ядрен взрив само на кино, но в момента не можеше да подбира начините за успокояване и организиране на екипажа.
- Тогава е някоя аномалия от Бермудския триъгълник! – не мирясваше механикът – Като нищо могат да ни погнат дяволите в този район!
- До Бермудите са почти хиляда мили, момчета! Наблизо е Сарагасово море, ако забелязвате колко чиста и спокойна е водата. Вероятно заради змиорките, които идват тук, някой риболовен кораб е запилял част от мрежите си. Всъщност това е най-шибаното море на света! Вместо брегове има течения, които го въртят като огромен часовник.
- А как са долетели до тук малките птички? – запита угрижено друг моряк – Все пак сме в средата на Атлантика!
Капитан Василев присви очи. Въпросът бе логичен и той вече си го бе задал сам преди малко.За жалост нищо смислено не можеше да отговори. Все пак се опита, като махна пренебрежително с ръка:
- През последните години учените регистрираха редица аномалии с промяната на магнитното поле при полюсите. Поради една или друга причина то значително отслабна и дори северният полюс се премести на няколкостотин мили встрани. Знаете, че птиците се ориентират по него и нищо чудно тия нещо да са се заблудили. Сбъркали пътя, силите им свършили и ето, че в един момент падат на главите ни.
Моряците замърмориха но се пръснаха и всеки се зае със задълженията си. Единият от водолазите се гмурна за да види как се е увила мрежата. Когато след десетина минути го изтеглиха, моряка каза, че според него тя може да се отстрани за няколко часа, ако му помага другия водолаз. Това обнадежди всички. Докато екипажът се зае да изхвърля в морето мъртвите птички, двамата водолази се спуснаха и започнаха да режат мрежата. Служеха си с лазерно заточени инструменти, а мощните прожектори закрепени на главите им осветяваха мястото на аварията. Отзад, спусната с въжена стълба зад кораба и привързана към него, се поклащаше малка надуваема лодка с мотор, в която друг моряк следеше отблизо работата на водолазите. Капитанът се бе подпрял на кърмата и гледаше безучастно зазоряването от изток.
Тогава се случи третото необичайно явление. На не повече от петдесетина метра от кораба се показа кафяво-черен капак от ковчег на мъртвец. Точно по средата му бе забучена малка мачта, върху която с отпуснати оръфани краища висеше малко платно. Гледката бе толкова сюрреалистична, толкова нереална, че капитана първо отвори уста, после я затвори, стисна до болка зъби и се огледа. Край него нямаше друг моряк, освен втория помощник-капитан. По стаения тих ужас в очите му, капитан Василев разбра, че не може да разчита в момента на него. Недалеч останалите моряци се навеждаха, събираха мъртви птици и ги хвърляха зад борда. Никой от тях все още не бе видял плаващия ковчег. Българинът усети как в гърдите му се разгаря гняв, насочен към евентуалните шегобийци, пуснали ковчега в океана. Дори за миг не допусна, че може да е истинско лоно на мъртвец. Моряците от векове спазваха неписаните морски закони, да хвърлят мъртъвците зад борда, с привързана тежест към тях. В сегашно време съхраняваха умрелите в корабния фризер и само извратен ум би сътворил подобна тъпа шега. Моряците по принцип бяха суеверни хора, а след подобна нощ и най-трезво мислещия човек можеше да загуби хладнокръвие. Капитан Георги Василев постоя малко, после забърза към машинното отделение. От там взе малка туба, пълна с бензин и се върна обратно на кърмата. Хората от екипажа се суетяха, заети от необичайната си работа, а помощника стоеше на същото място и не откъсваше очи от зловещата находка. Хубавото в случая бе, че светлината от утрото бе недостатъчна, за да изпъкнат ясно контурите на ковчега. Капитанът се спусна по въжената стълба и подаде тубата на моряка в гумената лодка. Той я взе, погледна го с недоумение и я постави внимателно на дъното. Все пак не издържа и запита:
- За какво е тази туба, капитане?
- Някой е решил да си прави странни шеги! – отвърна българинът и съзрял въпросително повдигнатите вежди на моряка, посочи към приближилия се вече ковчег. Морякът хлъцна от уплаха и се отпусна върху единствената пейка на лодката.
- Не пали мотора! На гребла иди до ковчега, залей го с бензин без да го отваряш и го запали!
Морякът така категорично поклати глава за отказ, че се чу как изскърцаха прешлените на врата му. Капитанът изръмжа от яд, обра въжето с което бе привързана лодката и скочи в нея.
- Качи се горе при помощника и гледай другите да не забележат какво правя!
Морякът тутакси се покатери по въжената стълба. Като последни глупаци двамата с помощник-капитана го зяпнаха, наведени няколко метра над него. Капитанът махна с ръка да се скрият, после отвърза лодката и загреба бавно към ковчега. Когато го приближи видя, че по размер е направен за доста едър човек. Сива на утринната светлина, водата тихо се плискаше, без да залива белезникавия от изсъхнала сол капак. Точно през средата, със златни букви като на скъп роял, бе написано „РАН”. Като на старовремски сандък за дрехи, ковчега имаше метална ключалка, без катинар на нея. Приближил достатъчно, капитанът се пресегна и опита да надигне капака. Напоено от водата, масивното дърво дори не помръдна. Ядосан от стаения в душата му страх, той се огледа и съзря два железни лоста в дъното на лодката. Те бяха за водолазите, ако се наложеше да се използва повече сила, при рязане и дърпане на мрежата. Капитанът взе единия, пъхна го в процепа и с мъка надигна капака на ковчега. Отвътре той бе празен, само на дъното му лежеше стъклена бутилка, с червеникаво на цвят питие. До нея на свитък, подобен на стар пергамент, шегобийците бяха написали с едри готически букви следния текст:
„ – В началото бях аз,
сега си ти,
а останалите идват след нас!”
Капитанът тихо изпсува, взе тубата и разля бензина в ковчега. После щракна старата си запалка „ZIPPO” и без да му е жал я хвърли. Огънят лумна изведнъж и го отблъсна назад. Капакът падна и захлупи пламъците. Слаб вятър изду разнищеното платно и ковчега бавно се отдалечи. Над него се издигаше светъл дим, който го караше да изглежда съвсем нереален. Капитанът си отдъхна и погледна назад към кораба. Нещо сви стомаха му и той буквално настръхна от ужас.
Корабът го нямаше!
Огледа хоризонта отвсякъде, но големия седемдесет и пет хиляди тонен кораб просто бе изчезнал. Новият, съвременен кораб, на който той бе капитан просто липсваше, накъдето и да се насочеше погледа му. От ковчега също не се виждаше следа. Вече бе светло, видимостта бе идеална, но освен пуст хоризонт друго нямаше. Капитанът наплиска лицето си с вода, изправи се за да вижда по-добре, но нищо от пустия морски пейзаж наоколо не се промени.
Две седмици по-късно, от един контейнеровоз плаващ под панамски флаг, забелязаха малката гумена лодка. Когато я изтеглиха заедно с човека в нея, не можаха да разберат от каква националност е той. На всички въпроси зададени му на шест езика, моряка в капитанска униформа отговаряше само едно: „- Ран!” Приближил се малко по-късно, корабния готвач се изкашля и сподели:
- Интересно, на пристанището в Ротердам, в моряшкия клуб седи някакъв тих луд, който повтаря същото!Доколкото разбрах и него са го спасили в океана.
- Ран! – тихо промълви човекът, който някога бе капитан Георги Василев. В очите му сивееше такава пустота, каквато нямаше в целия Атлантически океан.

Красимир Бачков

Ран* - викингска богиня на разгневеното море, която вземала душите на моряците.