автор: atiragram

Жената миеше на мивката в двора лигавата купа, в която правеше “попари” на уличните котки, и мазнотията сякаш дълбаеше под ноктите й. Преди време в квартала имаше две-три котки, сега бяха поне дванадесетина.
Женските раждаха по два пъти в годината и то по три-четири слепока. Добре, че не оцеляваха всички котета, защото щяха да станат повече от новородените бебета в града.
Съседка казва, че мъжкарите изяждат малките котета и затова “женските” раждат на тайни места. Жената не знаеше дали е така, не беше виждала котарак с коте в уста, знаеше само колко са безпомощни и прекрасни, след като проходят. В първите им дни не можеш да разбереш колко котенца щъпукат – сивото, черното, пъстрото, още едно черно... Така е в началото! После остава едно, или не остава, но въпреки това, щом излезеше да мете двора и тротоарите, цяла тумба от гладни сладури се оплиташе около краката й! Но, ако учениците не бяха в междучасие, защото страхът на котетата, за разлика от човеците, беше по-силен от глада им. Тогава в квартала наставаше такава врява, като вулкан от вулгаризми, че дори и котките не я понасяха, бързо се скриваха някъде. Така, като невидими, изчакваха да затихне избликът на пуберитетските хормони, бликащ от мутиращите двуполови гласове.
Жената се вгледа в мазните си ръце. Какво ли не правеше с тях!
Имаше груби, мазолести и силни ръце, които не щадеше от работа. Общо взето всякаква и по всяко време! Не бяха ръцете, които би желала да има, но кой има онова, което желае? А тези, малко мъжки ръце, освен да мажат и да боядисват, и да цепят дърва, и да копаят, и да чистят, и “да въртят” цялото домакинство, можеха и да галят! Тогава от тях сякаш извираше и струеше неподозирана нежност, особена, мека, милваща, като дихание от обичта... Но, освен котките, отдавна не беше галила някого. Толкова отдавна, че даже не помнеше колко отдавна, но това си беше неин проблем. Всъщност, не беше проблем, а по-скоро ненужна констатация. Напоследък все по-често си мислеше за онези години, в които селският двор на баба й беше най-голямото нещо за нея. Спомените й пак отскочиха натам. Беше чела някъде, че остаряваш ли не помниш какво е било преди две-три години, но си спомняш с най-големи подробности детството. Жената не беше съгласна с това.
Всъщност, Тя не беше съгласна и с много други неща, които четеше. Тя знаеше, че детството е винаги с нея, защото го носи вътре в себе си, а и от всичко, което съдбата ти е отредила, най-вече то си заслужава да го помниш! Но, когато си млад, нямаш време “да го мислиш”. Омагьосан си от непреодолимото желание да се харесваш на околните. На твоите и на “чуждите”! Не се намира и зрънце място за огромния и вълнуващ свят от великани, принцове, златни води, духове, крилати хора... Сякаш отминал свят, а днес – като че най-сигурното, спокойно и чисто място за мисълта й. Мисълта й – “разноемоционална, хаотична и разнокрила”
Жената като че настръхна, стресна се... Жегнаха Я незадавани, до днес, от нея въпроси. Дали ще съумее да влее доброта, обич, нежност, смиреност и чистота на внуците си, защото не успя да го направи за своите деца, тъй като работата, в банките, бе нейният приоритет. Дали нейните стари приказки за нов, добър и радостен свят, щяха да победят ламята Интернет? Дали светът от кабели, сайтове и пароли нямаше да измести топлината на скута й? Онази топлина – търпелива, галеща, ухаеща на тархана, от която сякаш бликаше любовта... Топлина, каквато помнеше от скута на своята баба.
Жената продължи да мисли ще съумее ли да остави на някого поне малко от ония прекрасни мигове, в които теленцето се побира в прегръдката ти, новороденото прасенце прилича на розова статуетка, “обаче с дълги мигли, като нейните”, дворът е “черга от лайка”, орехът е най-огромното дърво на земята, песента на щурците е като небесна музика, а слънцето и луната са брат и сестра... Но, колкото и да го мислеше, и да го искаше, Тя знаеше – ще стане това, което трябва да стане... Каквото й е отредено да изживее.
Жената се поогледа за кълбетата от козинка, а те се бяха изтегнали на припек, по двора, доволни от мига – с пълни стомахчета и на слънце. Тя прогони тревожните си мисли, остави си само една, на благодарност към живота си, и продължи механично да търка мазната купа, олигавена от грапавите котешки езичета. Но... за да бъде “честна”, тоест, болезнено откровена, най-най-благодарна бе за закърнялата телепатия на човеците, защото никой не можеше да разбере какво дреме в главата й, и кога, и как мисли – умно или тъпо... Дали?! И...
Докога ли?
Какво ли е да знаеш неизказаните мисли на околните, а също и отминалите и бъдните “дела на ближните” си?!...

2003