***вместо сбогуване***
Стария Дъб не виждаше нищо в разнообразието пред себе си освен малкото Семенце. То беше съвсем невзрачно и почти незабележимо сред изобилието от живинки и цветове около него и все пак го виждаше съвсем ясно.
- Къде отиваш? Не тръгвай.Света е голямо и страшно място. Ще се изгубиш или ще умреш по пътя си Остани. Обичам те някак си.
- Пусни ме, защото не зная къде отивам – каза малкото Семенце и заблестя от вълнение.
- А ако не те видя повече?
- Ще ме видиш, аз никога няма да си тръгна от теб, защото ме обичаш някак си. Ако умра по пътя си от влагата в пръстта, ще дам живот на листа и ще съм около теб, за да ме гледаш. Ако се загубя по пътя си, ще ме глътне птица и ще се върна в клоните ти да ме слушаш.
- Върви – въздъхна стария Дъб – всичко, което искаш е да се спреш на едно място като мен, всичко, което ти е нужно е да си с груби като моите клони, но трябва да си го изболееш само. Знам това, знам го много добре. Ще минат много дни и много нощи ще минат. Ще имаш своите пътища бели от скреж и черни от прах. Всичко ще вкусиш, може би…може би. Боли ме само, че тръгваш уморено до смърт.