Нерядко самотниците с по-щастливи със самотата си, отколкото другите, потънали в разкош и слава. Защото те имат очи за малкото, което може да преобърне живота им.
Човекът, за когото ще ви разкажа, никога не беше имал жена. Той се прибираше вкъщи под любопитните погледи на съседите и отключваше сърцето пред едно френско пиано, което беше купил на старо от богат любител на музиката. Беше го взел, за да го използва за части. Професията на акордьор го научи да цени предметите, на които човешката ръка бе отнела най-ценното –душата. „Няма нищо по-тъжно –казваше той –от инструмент, който дори не може да въздиша”. И докато купувачите се тълпяха около купчините сервизи, полилеи и скъпи мебели, той погали клавишите. Не му отговориха. Бяха мъртви. Отвори капака и първото, което видя, беше надписът”Париж, 1835 г.”
Спомените нахлуха в главата му. Първият валс в неговия живот. Беше след концерта на Берлинската филхармония. Високата руса дама от втория ред на цигулките дойде да му благодари. Не помнеше вече за какво.
Тя го покани на танц. Учудващо е смирението, с което се оставяме да ни завладеят любовните чувства. Човекът, който споделяше страстта си единствено с музикалните инструменти, се влюби на третия такт.
Когато по-късно се връщаше към този валс, той все повече му приличаше на умираща каденца, докато накрая забрави за него. И ето сега пак чу –раз-два-три, раз-два-три…