автор: savaparvanov

Запознах се с французойката Касандра десет дни след като скъсахме с Ани. С предишната Ани. Скъсване е малко силно казано, тъй като ако съдя по думите й, тя ме възприемаше като приятел. И казваше, че никога не сме били гаджета. Но аз си държах на своето и се чувствах влюбен, макар и да усещах безнадеждността още от началото.
Наближаваше Свети Валентин. Исках вече да кажа на Ани, че я обичам, като последен пристъп на отчаяние. Да се освободя от това тегло. Усещах, че няма да има позитивен ефект и затова не исках да и го кажа навръх празника на влюбените. Щях още по-глупаво да се почувствам ако й купя подарък и я заведа на ресторант и в официалната вечер на любовта тя официално ми разбие сърцето. Затова взех една розичка и отидох да се срещна с нея между лекциите й в Лесотехническия университет. Беше тринадесети февруари. Седнахме в един ресторант наблизо, хапнахме без да имам апетит, запознах се с две от колежките й. След това се разходихме двамата навън, аз й казах няколко пъти че я обичам, тя нежно ми отвърна няколко пъти че така съм си въобразил, аз й повтарях, че искам да бъдем заедно, а тя ми твърдеше че не ме заслужава. Аз убедително й обяснявах, че тя съвсем си ме заслужава, но тя утвърдително ми противоречеше до край.
И така. Край.

На вид бяхме смешна двойка. Тя стърчеше доста над мен с нейния ръст гонещ метър и осемдесет, срещу моя, само с два-три сантиметра подаващ се над метър и седемдесет. А ако сложеше и токчета... изглеждахме като детенце и кака му. Хората ни се подсмихваха когато ходехме по улиците, хванати за ръка. А на мен ми беше хубаво, защото тя е хубав човек и има нещо вълшебно в нея. Духовно, чисто същество. И детенце, за което трябва да се грижат. А аз не съм най-добрият в грижата за деца. Поне не на онзи етап от живота ми, нито пък сега.



След десет дни отидох до един хостел в центъра за да взема четири граждани на република Австралия. Спас ги беше учил да карат ски на Банско и ми предложи да ги разведа из София. Аз съм практикуващ екскурзовод и обичам да разкарвам чужденци наоколо и да им разправям истории. В случая без пари, както когато имам гости от couchsurfing.com
Бяха три момчета и едно момиче. Много усмихнати и благодарни, че съм единственият им гид из непознатата София. Към тях тихомълком се примъкна и едно мълчаливо момиче, което също беше отседнало в хостела. Имаше мрачна и сериозна физиономия. Каза, че е от Франция.
Още с излизането ни на улицата почнах да се правя на екскурзовод и да говоря за историята на София. Разбира се, с откровената поза на човек, който не е, но се прави на екскурзовод. За да им е смешно на чужденците. Получи се, слушаха ме с интерес, докато ги разкарвах по жълтите павета и отидохме дори на женския пазар. По-късно разбрах, че това, което е впечатлило Касандра най-много в София, е бил пазарът. С бруталния си живот.
Какво чалгаджийско име, отначало не повярвах, че се казва така. Чудесно, божествено име...Cassandre!

............................

Австралийците са хора, които не спират никога да са много усмихнати и атакуващо позитивни. Смеят се и говорят гръмогласно, пълнейки с живот подземието на пицария Уго. Но някакъв кисел пропадняк, който си говореше с барманката ми се изрепчи.

-Кажи им на тея да говорят по-тихо!

Аз го напсувах приповдигнато и той се кротна. Чужденците ококорени като любопитни дечица ме попитаха какво сме си говорили. Аз им спестих подробностите, но все повече обръщах внимание на детайлите от дясната ми страна. Французойката си беше свалила голямото скиорско яке и под него ми се разкриваше много симпатично момиче. Приятно, стегнато дупе – личеше си дори от седнала позиция, защото се беше навела съблазнително напред. Така се откриваше фина талия и много грациозно извито гръбче. А под сладко надутата отпред блузка със сигурност се криеха страхотни гърди. Не повече от две секунди ми трябваха за да съм сигурен, че има прекрасно тяло. И как грееше! Нищо общо с мрачната физономия от първото впечатление. Усмивката откриваше друго лице.
След време установих, че има нещо много Френско в това и че може би което видях у нея не е толкова тя, колкото един вид жени като цяло. Те не греят със силата на самодоволството. Не изпъкват с ефекта на външния отчужден образ, по който всеки копнее, но когато му се разкрият другите човешки ресурси, индивида по който сме копнели се оказва някак по-дребен, жалък и скучен. Така е когато най-голямата енергия се вкарва в съблазнителния, недостъпен образ. С Касандра и май при много други Французойки е различно. Тези жени не светят просто ей така. За всеки и за никой. Не разпръскват енергията на сексуалния си чар както свети улична лампа. А я пазят за случаите, когато могат да и вдъхнат по-истински живот и да я засилят. Тоест, когато флиртуват. Особено, когато флиртуват с няколко мъже едновременно.
Съзнавах че този пич, който беше срещу мен, Брандън, беше най-добрият пазарен избор за нея. Очевидният предводител на австралийците. Най-рус, най-висок, най-усмихнат, и най-гръмогласен. Жените по инерция се увъртат покрай такива. Не бих могъл да се сърдя на основните факти от живота, или да им се изненадвам. Но всичко беше ок. Касандра му показваше усмивката си малко повече отколкото на мен. Всичко останало беше видимо само за мен. И ми изглеждаше приветливо и съгласно. За щастие имам по-любими части на тялото от усмивката.

Освен това Брандън беше с приятели, от които едно момиче. А аз бях сам. И още: Брандън олицетворяваше романтичната мечта за Касандра, а аз –хиперреалната възможност. Той беше атрактивното русо момче, което почти всяка мургава западнячка с лека азиатска нотка като Касандра харесва. Той беше образ, фикс идея. Каквато циклично се сменя, докато съвсем се размъти поредния човек и остане само екзалтираният невротизъм на идеята. Когато мацката е сменила десет поредни руси екземпляра, от различията не е останало нищо, но идеята се преследва още по-настървено. Или отчаяно. Зависи.

От другата страна на нещата бях аз. Навит балканец, отрязан окончателно преди десет дни. Който несъмнено би и пуснал. Със сигурност тя се усещаше, че съм и в кърпа вързан. Аз просто бях неин.

Оставаше тя да бъде моя.

След Уго отидохме в клуб Мохито. Австралийците танцуваха зачервени и щастливи до ушите. Без спирачки, за два часа. С Касандра седяхме един върху друг на едно диванче и се целувахме.
Получи се лесно.
Аз както винаги попаднах в един от моите моменти. Откъснат от социалната действителност около мен и наблюдаващ хората отстрани. Тя дойде при мен, защото съм изглеждал много тъжен. Реших, че иска да ме дари с нежност и потвърдих че съм тъжен. В резултат се целувахме два часа без прекъсване. Това момиче ме върна в училище. Спомняте ли си еротичното усещане от първите целувки с език? Когато момчето за пръв път вкарва нещо розово, влажно, твърдо и сковано в розовата и влажна дупка на момичето. Прекрасно е и е прекрасно с часове. Разбира се когато стърчащите розови неща и тези розови неща, които ги поемат се сменят...Уаууу!!! Целувката става демоде.

Но това момиче се целуваше така сладко...върна ме към сладостта на целувката. Дотогава ми беше смешно как в Американските филми целувката с език се нарича „Френска целувка”. Все едно те са я измислили. Със сигурност не са. Но от онази вечер съм в мълчалив респект от представителката на Френския целувачески професионализъм. Беше ми чудно в Мохито. Лигавихме се с кеф до забрава. Касандра се оказа освен сладка и адски вкусна.

От друга страна, в това което наричаме „Френска любов” Бразилките са достигнали до много по-високи върхове.

Добре, че Брандън беше с приятели, иначе можеше не аз да се натискам с хубавото девойче. Човекът имаше доста ресурси. Когато минахме по „Пиротска” по-рано през деня, той мимоходом спомена, че къщата на баща му близо до Сидни е с размера на джамията срещу ЦУМ. А двора е по-голям от парка на свободата. И река си имали в двора. Сигурно и крокодилчета плуват в нея.
Австралийци...широко им е около врата.

След Мохито изпратих чужденците до хостела. Гласа ми беше прегракнал, очите помътнели, краката меки и завиващи. Разбира се, разменихме си и-мейли и т.н. С Касандра недвусмислено се уговаряхме да се видим пак. Тя оставаше още десетина дни в България. Беше дошла да се учи да свири на Българска гайда. А Австралийците си заминаваха на следващия ден. Симпатични хора. Особено най-открояващият се от тях, с който основно си говорихме.
Може би последното нещо, което Брандън ми каза, беше изречено с приятелски снизходителен тон:

-И да тренираш с бирата!

Според световната статистика за средната консумация на бира на глава от населението в различните нации Австралия е на четвърто място в света след Чехия, Ирландия и Германия. България заема стабилната, но все пак далечна двадесет и първа позиция.


Още от следващия ден почнахме да си разменяме закачливи имейли и да се уговаряме да ходим заедно в Пловдив. Тя трябваше да отиде там за да се срещне с някакъв нашенски гайдарски гуру, който да и предаде няколко урока. Касандра трябваше сериозно да се подготви защото и предстоеше едно много официално събитие. Щеше да свири на гайда по Българската национална, тоест националистка телевизия СКАТ. На живо.
Преди да дойде времето да ходим в Пловдив, излезнахме два пъти на кафе. Беше прекрасно, само двамата. Вече нямах нужда да играя ролята на забавния екскурзовод майтапчия и да се правя на интересен пред група чужденци. С Касандра водихме дълги и откровени разговори. Тя има перфектен Британски Английски. През ранните и детски години е живяла в Англия.

След втората ни романтична среща получих следния и-мейл:

....Сава,

Прекарах си чудесно вчера. Харесва ми да съм с теб.
Но трябва да съм честна.
Не знам дали е добра идея да продължаваме по този начин. Честно казано, чувствам се неудобно и ми се иска да спрем. Мислех, че това чувство ще премине снощи, но разбрах, че няма и съжалявам ако съм ти дала погрешна идея. Не знам какво си мислиш за мен, вероятно, че съм безполезно момиче, което не знае какво иска, но наистина не мога да скрия истината. Предпочитам да го кажа ясно, ти си прекалено интелигентен за да мина с някакво немарливо извинение.
Това не означава, че не искам да те виждам, а тъкмо обратното. Просто искам да изключим цялата физическа част.
Разбираш ли? Както обикновено, момичето казва: "Това няма нищо общо с теб" и това е вярно, ти си очарователен човек. Но аз не се чувствам комфортно и постоянно съм напрегната и знам, че ще бъда по-спокойна, ако спрем сега.
Ужасно съжалявам, но не мисля, че може да продължаваме така. Може би е много лицемерно, не знам какво да мисля.

Въпреки всичко много бих искала да се видим утре, и ако не ме мразиш в червата, да отидем заедно до Пловдив.

Надявам се да не са ми прекалено ядосан, въпреки че ще го разбера ако си и не искаш да ме видиш отново.

Cassandre

PS Може да си копая гроба малко по-дълбоко, но не мога да не кажа, че се радвам че се запознахме каквото и да се е случило и каквото и да се случи. Ти решаваш...



Оф по дяволите. Кофти мейл. Май няма да я чукам.

Така си казах.
Или вероятността намаляваше. Стана ми тъжно но надеждата не посърна тотално. Самият факт, че ми се обясняваше толкова, означаваше, че отчита съществуването ми с уважение. А и още имаше интрига. Може би искаше да си поиграе с мен повече, преди да ми пусне.

Каквото и да беше, нямах много по-интересни работи за вършене и заедно хванахме влака за Пловдив. Касандра ясно видя, че не е просто парче Френско месо за мен. И ако не влюбен, със сигурност бях много очарован от нея. Тя имаше всичко, което обичам, или си мислех че обичам в една жена. Красота, интелект, собствено мнение, класическа женственост, не прахосваше пари като съвременна пача, а ги пестеше както е правила винаги спестовницата майка. Такова момиче ми трябваше. Касандра имаше естествено негодувание към много неща в живота и това ни правеше сродни души. Усещах че в много ситуации на лицемерен конформизъм с каквито е пълно днес, особено на запад, тя сигурно попада в ролята на кисело мрънкало. На твърде сериозна, откровена и негативно настроена жена, което по принцип не се харесва много. Тя ясно усещаше че аз харесвам и приемам естествено характера й и това и позволяваше да се държи и чувства нормално. Да бъде тя. Истински човек, истинска жена, а не плосък образ, обслужващ конкретни цели на конкретно време.

И разбира се, както би казал Ванката – тя дърви. Копнеех да я попипам за тези толкова хубави неща, които се криеха под блузката й. Но за момента я питах за всякакви други. Тя също ме питаше за безброй неща и не ме попипа там където най много исках.

Във влака се оказа, че нашите места са мънички седалки, които се сгъват долепени за стената когато не са в употреба. Седяхме близо до вратата на вагона и главите ни се опичаха от необичайно силното за Февруари слънце. Не спирахме да си говорим. По едно време Касандра много се натъжи за един старец, който разнасяше количка с напитки и закуски.

-Защо трябва да работи? Човек не трябва да е принуден да работи на тази възраст. Сърцето ми се къса когато видя такива неща.

По- нататък разговорът се оживи повече, а когато разговора се оживи и тялото ми се раздвижва. Станах за да кажа нещо интересно и след това седнах отново. На земята. Седалката се беше затворила автоматично. Всички около мен се смееха, Французойката най-много. Какво приятно звънливо гласче и каква хубава усмивка! Това момиче просто трябва да бъде разсмивано често.

Когато я запознах с Ицо и Данката няколко дни по-рано тя се смя много. Беше и хубаво и беше хубава:

Заведох Касандра пред НДК, където често се събираме на пластмасова бира с Иво и Ванката, имаме си и любима пейка. Двамата бяха много очаровани от Парижанката, а Иво изпитваше голяма нужда да направи добро впечатление. Лошото беше че още отначалото той изпитваше и друга голяма нужда. Голяма Малка нужда. Но не искаше да се отттегли в храстите, би било очевидно и много некултурно. Все пак имахме Французойка, Парижанка и студентка в Сорбоната в компанията. След час и половина вълнуваща комуникация, която го разсейваше от натиска върху мехура му, Иво седна притеснен на пейката. И вече видимо съзнаваше че повече не може да отлага неизбежното.

-Аре отиди да се изпикаеш бе човек.
-Абе не мога бе, срам ме е, не мога така.
-Е и кво смяташ да правиш? Няма да ти мине. Аре отивай, тя и без това се е усетила че ти се пика та ти се вика, не е малоумна. От един час се пънеш и подскачаш от крак на крак. Сигурно на момичето му е кофти, че ти причинява страдание. Направи го за нея.

Иво седя още две минути на пейката, поклащайки се в лек, напрегнат танц. След това рипна и потъна в шубраците.

-Слава богу, той се мъчеше от един час! – въздъхна облекчено Касандра.

По късно в онази вечер с Иво, Ванката и Парижанката отидохме при Иринчето. „При Иринчето” е кодовото име за едно барче на ул. Княз Борис 1, чието име винаги забравяме. Там често се събират глухонеми хора, които играят карти. Ирина беше на смяна само веднъж или два пъти когато сме били там, но ние си я спомняме с умиление, защото беше симпатична. Много висока, руса и добродушна.
Ирина както винаги я нямаше, но Касандра беше с нас и дори налазихме приятно изолираното сепаре. Иво съвсем му беше изтървал края, ръкомахаше и говореше щуротии. Всички му се смеехме, особено тя. И тримата го бъзикахме че е гей, той доколкото е известно не е, и единодушно решихме че играчката колело на масата е негова. Беше розово колело за кукла Барби.
Е...ние тримата с Иво и Ванчо също се бъзикахме с професионалната гайдарка Касандра. Колкото да се покажем в някои моменти по-скоро Българи, отколкото нещо друго и изкуствено.

-Касандра, ю плей дудук.
-Дудук?
-Йес, дудук.

Когато Ицо и Данчо си тръгнаха, Касандра ми благодари че съм я запознал с „млади Българи”. Беше останала с много приятно впечатление от тях.
А малко преди това ни изръси гордо и с усмивка, че знае какво е дудук.



Не спирахме да си говорим във влака. Както и през цялото време, когато бяхме заедно. Попитах я какво не харесва у мен. Тя каза, че не се сеща за нещо такова. Аз настоявах да ми каже, защото е откровен човек и знам че мнението й е истинско и бих могъл да го използвам за да не си опропастявам шансовете с разни други момичета. Касандра склони да ми отговори, но беше лаконична:

-Мълчанието може да бъде нещо стойностно понякога.




В Пловдив беше топло. Разхождахме се, лафихме си и ни беше хубаво. Едни от най-хубавите моменти бяха, когато ядяхме. Заведох я в една кръчма, която специално подбрах. Долнопробна, евтина, с класически Български вкусотии. Никакъв кич. Просто исках да му хапнем истински и нищо да не опосредява съединението между човека и манджата. От малък съм изпитвал духовна връзка с тези места за хранене, където храната изпъква максимално много над всичко друго – интериор, обслужване и всякакви други социални глупости, които отклоняват от най-важното - Храната. Вкусната, истинска храна. Спомням си как още в предучилищна възраст изпитах мистично вдъхновение от една закусвалня до ж.п гарата във Варна. Помещението за ядене там беше тъмно и задушно, с един огромен фототапет. Зад тезгяха откъдето се поръчваше ядене, покрай огромни казани с манджи сновяха дебели тетки с наклепани престилки. Яденето беше божествено вкусно и адски евтино...

Поръчахме си манджи, запържени дреболии, много ориенталски и силни на мазнина неща, обида за елитния френски вкус. Така ли? Мацката мушкаше паралелно от нейните и моите чинии и с кеф топеше залци навсякъде. Напълни ми душата. Това момиче ядеше със същия кеф и професионализъм, както се целуваше. И откъде идва объркването, че изисканият вкус не се връзва с разюзданото лапане? Глупости. Французите са известни по света с любовните и кулинарните си достижения и затова има проста причина. Хората просто обичат кефа. Правят си густото и му се отдават. Обичат да лапат.

Пловдив се понрави и на двамата в онзи ден. Касандра се радваше на архитектурата, а аз който бях за стотен път там се кефех, че през Февруари ходя по къс ръкав. Докато тя имаше двучасово занимание с най-известния Пловдивски гайдар, аз се покатерих на едно тепе, на което никога не се бях качвал и от което се разкриваха яки природни гледки. След това се разхождахме заедно с нея по улиците и бяхме приятно очаровани от един циганин цигулар.

Касандра има интересно занимание. Специалността и е етномузикология в Сорбоната, а инструмента в който специализира – гайда. Гайда от всякакъв вид – Шотландска, Испанска, Българска и др. Касандра обикаля из различни държави и с усърдие и изследователска страст лапа мундщуците на различни видове гайди. Под вещото ръководство на местни професионалисти. Тази любознателна млада дама обича да пътува по света и да се сближава с хората. Дори е живяла дълго време сред аборигени в Австралия.
Тя сподели много неща с мен. Много. Доста ясно ми пресъздаде например депресията, психичните отклонения и деградацията на много от младите жители на Париж, потомци на някога велики Французи. Говореше и за размерите на тези, с които е спала.

-Първия път беше ужасно (първият път и бил с някакъв депресивно –самоубийствен нещастник, който бил с огромен к*р), много ме боля. Беше му адски дълъг и дебел, беше отвратително...мразя големи пишки!
Със втория ми партньор беше чудесно и го правихме много пъти. Той беше със среден размер, двадесет сантиметра...
-Ама чакай...двадесет сантиметра не е среден размер!!!
А?Ъъъ...да, да разбира се...знам, че това не е среден размер! Разбира се, че е по-голям от средния, на повечето са им по-малки, а аз съм била и със съвсем малки!
-Колко малки?
-Толкова! – Касандра показа нещо много тъжно малко.
-7-8 сантиметра? Надървен?!?
-ДА!!! Ужасно е! Ужасно!!!

Касандра не беше спала с прекалено много мъже за възрастта си от двадесет и три години. Десет –петнадесет. Но пък разнообразието на размери беше достойно за представителна извадка от международно изследване. От мулета до хамстери. Което съвсем ме наведе на една стара мисъл:
Ако се бъзикате за размери сред голяма компания с мъже, поне имайте впредвид че е много вероятно някой от тях да е неудачникът със осемсантиметров х*й.

Не, това не съм аз, споко.

А опитът на Касандра си е международен. Което понякога я караше да прави смели статистически обобщения от оскъден изследователски материал.

-Испанците са страхотни любовници! Германците са пълен провал в леглото!
-С колко испанци си спала?
-Един!
-А Германци?
-Един!


След цял ден и вечер на разходки, разговори и една две бири, се установихме в хостела. Седнахме на нейното легло. Аз я гушках и галих а тя се усмихваше бебешки. След това легнах на друго легло. Нали се бяхме разбрали, че няма да правим секс. Понеже преди една година била решила, че вече ще го прави само с някой, когото обича и т.н...няма да изпадам в ненужни подробности. Най-малкото заради грубото и отношение към мен по въпросите за любовта и секса. Не стига че не искаше да ми пусне, а и по такъв лицемерен начин да ми каже, че не ме обича!

Лежах си в леглото и в мен напираше вдъхновение. Бяхме съвсем сами в голямата спалня на хостела. Нощта бе пред нас. Всичко можеше да се случи. Дали нямаше да се пъхне при мен по някое време? Ох това бебче...Или пак аз щях да и скоча? Мацката не беше войнстваща феминистка, можеше мъжкото начало да се наложи над повърхностните принципи.
Може би едно от тези неща щеше да се случи. Може би. Но по едно време в спалнята дойде циганинът цигулар и помете надеждите ми. Оказа се, че той е пътуващ циганин цигулар, който спи в хостела. Изпаднах в културен шок като разглезен западняк. Горката Касандра, сигурно си беше глътнала езика.
Наблюдавах го на процеждащата се от коридора светлина. Облечен с дрехи, каквито е имало и преди сто години. С леко тъжно лице и благ поглед, зареян в накакъв свой свят. Може би идваше от друго време. Време, пълно с пътуващи музиканти, които обикалят по света и спят по страноприемници. Където се настаняват скитници, търговци, войни, пияници и всякакви други странници.

Но в съвременните страноприемници, наречени „youth hostel”, идват основно модерни младежи, които се шокират ако до тях се настани дърт циганин с цигулка.
Културния шок е първото, което този човек ни поднесе. От там нататък основният шок се разгърна в приготовленията за лягане. То не беше сновене напред назад на светната лампа, кашляне, сумтене, подсмърчане, кратки монолози със себе си. За около час и половина. След това настройване на цигулката. Пиу-пиу, дзън-дрън, пим-пам. Половин час.
Той уби детското у мен. И мъжките ми планове. На следващия ден Касандра ми сподели, че за около час не е могла дори да гъкне, въпреки че и е напирало да вика.

Сутринта се изкъпахме. Касандра ме видя полугол и на мен ми стана неудобно, моята полуголота влизаше в голямо напрежение с едно естествено състояние, към което ми напираше: пълна голота и оплетеност на телата ни.
След това закусвахме баници и айран и пак се разхождахме. Купихме си торба портокали и периодично се витаминизирахме. Отидохме на малкия амфитеатър. Аз се качих по стълбите и тя след мен. Тръгнахме обратно, тя отпред а аз след нея. В такива случаи, както винаги гледах гъза и. Архитектурата наоколо ми е отдавна позната.
Съвет: не гледайте дупе, когато трябва да гледате в краката си.
Изглежда нададох изплашени звуци, когато загубих опора, така че Касандра се обърна и се наслади на цялото представление.
Ококорен от ужаса, изненадата от стъпалото което ме спъна и от лекия остатък на похот в очите ми, аз литнах напред. В описващата трескави полукръгове ръка, найлоновата торбичка се скъса и портокалите хвръкнаха на свобода. Ръцете ми хванаха стълбите и почнах да тичам на четири крака надолу. Когато опасността за живота ми видимо изчезна, звънливият смях на Французойката се понесе над древноримската сцена, украсена от топуркащи около нас портокали.

Напуснахме амфитеатъра. Аз леко нацупен, тя много смееща се. След пет минути ходене и хилене се поуспокои. Аз мъдро отбелязах:

-Човек може да намери смъртта си в образа на един женски задник.

Пак пет минути смях.

И пак гладни. За обяд си взех дюнер. Най-огромният през живота ми. Касандра ми изяде почти всички картофки и пак преядох. От дюнер.
Забелязали ли сте как жените обичат да взимат от яденето на мъжа с който ядат?

-Какво ще ядеш?
-Нищо, не съм гладна.

След това си поръчвате нещо за ядене, и жената настървено почва да дърпа от него. Може да и го подарите, но така няма да и е вкусно. И вероятно няма да го яде. Яденето трябва да е пред мъжа и да е формално негова собственост. Тогава жената има неустоим апетит към него. Стане ли нейно, някак не е същото. Нещо се губи, някаква магия, някаква цел...

А Касандра намери магия и красота в нещо родно, Българско. Или родено в България.

-Циганите са много красиви!

Младежът, който предизвика коментара й, беше висок, добре облечен, с много фини правилни черти на лицето. И прегръщаше хубава ромска девойка. Той беше от малкото мъже, за които и мъж би казал, че е определено красив. Във физиономията приличаше на швед с невъзможно тъмна кожа и черна коса.

-Циганите са толкова диви и необуздани...толкова свободни – каза Касандра.

Разбира се, Касандра не страда от някои вездесъщи стереотипи, които ние Българите имаме. И от много от западните стереотипи. Освен това е откровен човек. Без политическа коректност и потисната лицемерно-нагаждаческа толерантност.
И определено доста по-крайна в независимостта на сексуалния си вкус от социалните норми. Изглежда се палеше по бунта и независимостта. И ги виждаше в циганите.

-Ама по принцип ли ти харесват, или само този? Той не е типичен циганин...
-Харесват ми много от тях. Онзи, който се караше на момиченцето беше много секси!

Тя имаше предвид един нисък дрипав клошар, който овикваше свирепо на цигански едно малко момиченце, докато то лееше сълзи и сополи. В средата на зеленчуковия пазар. Мангалска класика.

Касандра продължи със звездния списък:

-А вчера имаше един, който бъркаше в кофата за боклук, беше много хубав...

Уау. Определено това момиче не страдаше от предразсъдъци. Това ми хареса. Но все пак и казах, че може да срещне известно неразбиране у някои Български дами ако обсъждат мъже заедно.
По отношение на вкуса си тя беше откровена с мен, затова аз ще бъда откровен с вас:
Падам си по всякакви жени. Ниски, високи, слаби, не много дебели, руси, черни, бели, мургави, дръпнати, всякакви. Хубави хора има навсякъде. Най-силно привличане имам към себеподобни -югоизточно европейки. Повечето хора по света ги привличат най-много тези от по-близкото им обкръжение, (освен югоизточно европейките), което си е съвсем нормално. В това отношение съм съвсем средностатистически човек.
Определено харесвам индийки. Изящни, фини, а очите им излъчват хилядолетна традиция на женственост. А по отношение на генетиката, където са индийките, там са и циганките.

Но мизерията ме отблъсква. Грубо ли е да го кажа? Не. Първо защото е факт, второ защото е вездесъщ човешки факт. И трето, защото почти всички, който отричат, че клошарят, или просякинята НЕ ги възбуждат, са жалки лицемери.

Касандра просто има извратен вкус спрямо общочовешките стандарти. Тя е изключение. Симпатично при това.

Със симпатичното изключение имахме още една приятна вечеря. Парижанката си поръча шопска салата. Докато чакаше основното ядене тя с кеф я излапа и отопи със залци соса. След това направи нещо, което удари тавана на благоговението ми към нея. В чинията и беше останало сирене. И малко лук май. Тя ловко лисна олио вътре и накапа малко оцет. Разбърника малко...и се получи нов, прероден сос от шопска салата!!! С лакома усмивка и ловки движения Касандра го отопи изцяло. Чинията и лъсна като паничка на коте.

-Много съм гладна...невинно каза тя.
-Касандра...ти си идеалната жена за мен!

С идеалната жена отидохме на втората си хостелска нощ. Този път цигуларят не ни шокира толкова. Той дойде по-рано, преди да си легнем. Говореше ни за добрите хора и за Бог и ни изсвири малка серенада. След това ни направи кратко шоу, като издаваше звуци на магаре от цигулката си. Спалнята тази нощ се оживи и от млада пияна Българска двойка, която се натресе късно през нощта и от Италиански пънкар и пънкарка от Рим, с които се запознахме на сутринта.
На следващия ден засякох Дени, много красиво и вечно усмихнато момиче, с което Ясен ме запозна преди няколко години. С Касандра се разхождахме по главната, а Дени дърпаше пари от банкомат. Много се зарадвах на срещата, и то в друг град. Мисля, че и тя ми се зарадва, но не мога да съм напълно сигурен. Тя има вечно зарадван вид.
Уговорихме се да се срещнем след час в една сладкарница и след това заедно с нейните приятели да пътуваме към София. Касандра трябваше да остане още един ден в Пловдив, а аз бях решил да си ходя, понеже макар и бохем, имах дела за вършене. Когато пак останахме двамата, Касандра наостри любопитството си:

-Кое е това момиче? Много е красива!

Красивото момиче, нейната красива приятелка и приятеля и, красивата Парижанка и аз, седяхме малко по-късно на сладкарница и водехме интригуващ разговор. Голямо изумление по едно време предизвика вкуса на Касандра по отношение на мъжете.

Когато дойде време с Касандра да си кажем чао, тя ме целуна дълго с език. Не беше го правила откакто ми изпрати онова кофти писмо. Но пък сега на десет метра от нас имаше две хубави Български дами, които ни виждаха и с които щях да пътувам обратно към София. С колата на приятеля на едната.
Сладурана е Касандра. Пътува по света и очарова мъже от различни националности. И си запазва територия в сърцата им.

Когато я изпратих към Париж няколко дни по-късно, се целувахме дълго. Защото поне това бях заслужил. И за да не я забравя.
Как бих могъл?


..............


Смелата теория че Касандра е мургава и затова си пада неудържимо по руси мъже и ги сменя като чорапи се издъни. Разбрах го от нейни по-стари снимки, които ми прати по пощата след няколко дни. Изглежда Касандра просто лесно хваща тен.
Жалко, че докато бях в Норвегия за зла участ информацията в домашния ми компютър беше тотално изтрита и с нея отлетяха снимките на разни бивши гаджета. И с тях полуразкритите цици на Касандра, с които се фуках, пращайки ги на разни приятели по скайп. Така и не ги видях напълно.