автор: Evanescence

Мисля, че нямаше друг начин да се справя с това. Отчаянието беше всепоглъщащо, всеобхватно – като голяма приливна вълна, която потапя всичко по пътя си. Никога не съм искала да нараня никого – особено него – но друг начин нямаше.

Реших датата изключително лесно. Сутринта на същия ден не отидох на лекции, излъгах го, че нямам, и прекарах цялата сутрин, чистейки и подреждайки апартамента. Беше тясна, сива боксониера в покрайнините на града и не ми отнемаше много време, но исках всичко да е перфектно. Той разбра, че го лъжа, но се направи, че ми вярва. Знаеше, че от време на време имам нужда да си остана вкъщи и да слагам ред наоколо. Беше му приятно да ме види погълната от нещо, а не увесила нос с невиждащ поглед в ъгъла.

Около обяд всичко беше подредено, обувките – излъскани, дрехите – изпрани и изгладени, подът блестеше. Помещението ухаеше на ядене, кафе и дезинфекциращ препарат. Седнахме да обядваме и след малко му казах:

- Ще умра довечера.

Той ми хвърли кос поглед над чинията. Когато видя хладнокръвното ми изражение, рязко остави лъжицата и изправи гръб. Очите му бяха пълни с безмълвен ужас.

- Моля?

- Ще умра довечера – повторих и пъхнах една хапка в устата си. Задъвках я и го погледнах, сякаш му бях казала, че ще ходя до магазина.

- Не говориш сериозно, нали?

Аз преглътнах.

- Напълно сериозна съм.

Той изтика стола си назад и бутна чинията към средата на масата. Вече чувах протеста на ръба на устните му…

Но, изненадващо, той не каза нищо. Просто седеше там, на около един метър от мен, и ме гледаше с нарастваща паника. Аз продължавах да ям и да го наблюдавам. Върху блузата му имаше леке от соса. Пръстите му – дълги, тесни и бледи – се бяха вкопчили в коленете. Трепереха едва-едва. Косата му падаше в безредица над високото чело, но дължината ú прекъсваше, точно преди да засенчи очите.

Тези студени, тъмнокафяви очи…

След малко понечи на заговори, но гласът му изневери. Той се прокашля леко и много тихо каза:

- Недей…

За момент бях свела поглед към чинията, но думите му прозвучаха толкова абсурдно, че свалих лъжицата и го погледнах невярващо. На приглушената есенна светлина не можех да видя ясно лицето му, но беше ясно, че плаче – без да помръдне и без да издаде звук.

Помислих си какво би било да запазя тази картина в ума си като най-яркия ми негов спомен. Преди година бих го намерила за много романтично.

- Моля те, недей да го правиш! Помисли за мен! Виж, ще можем да… - започна отново той. Отчаянието му беше толкова наивно и преодолимо, че ме отврати.

- Млъкни и си яж храната – казах. Не търпях възражения.

Естествено, той продължи.

- Недей така да ми говориш! Важно е! Не можеш просто да ми го съобщиш и да очакваш да си стоя кротко…

На това място изключих. Той продължаваше да ми обяснява нещо, да ме умолява със своя нестабилен, сълзлив глас, докато аз се нахраних и станах да измия чиниите. Той ме последва и се опита да ми помогне. Не спираше да говори. Аз леко се изплъзнах от ръцете му и си довърших миенето.

Работата беше там, че от момента, в който заживяхме заедно, аз го намразих. Намразих всичко, което той беше, въпреки че се оказа наистина това, за което го мислех. Което беше чудесно – и все пак го намразих. Намразих начина, по който се приготвяше сутрин, без да вдига шум. Силуета му в полумрака. Тихия му, мелодичен глас. Стъпките му и случайните докосвания. Пижамите му, стиховете му, ръцете му.

Очите му…

Години наред ме умоляваше да се върна. Аз се върнах и съжалявах за това всеки ден. Нямахме перспектива. Нямахме бъдеще. Нямахме работа. Имахме образование, което аз продължавах, и едно изтормозено вдъхновение.

В един момент и него загубихме. Започнахме да пишем приковани в ежедневието бели стихове и повести в стила на Силвия Плат. Пропушихме и последните пари отиваха за цигари и алкохол. Той се излекува от безсънието си, а аз стоях будна по цяла нощ.

Полудявах при най-малкия полъх на самота.

Три пъти седмично наглеждах котките и папагалите на една старица в центъра на града. При шестото ми посещение открих богатия ú запас от медикаменти. Жената също страдаше от безсъние и голяма част от тях бяха приспивателни хапчета. Не ми трябваше много време и започнах да си крада от тях – първо по едно-две, а след като виждах, че тя не забелязва липсата им, и по повече.

В началото не ме приспиваха. Изпадах от ступор в параноя и обратно. Часове наред прегръщах коленете си и се клатех като стол-люлка, празна, трепереща, обляна в пот. Шепнех измислени имена в нощния въздух. Палех цигара от цигара, гасях ги и пак ги палех. Сутринта ме заварваше смъртнобяла, легнала без сили на пода, косите ми – полепнали по бузите и слепоочията. В такива дни не ходех на лекции. Не мърдах от пода часове наред, вторачена в петната по тавана.

Първите няколко пъти той се плашеше много сериозно. Същите хапчета него го просваха на леглото и той спеше като заклан посред бял ден. Изглеждаше, че само аз получавах такава реакция. Въпреки това продължавах да ги крада и да ги взимам.

Постепенно с времето тихото отчаяние нарастваше. Когато то се превърна в пълно безразличие към всеки и всичко, мисълта за самоубийство съвсем леко и естествено започна да се оформя в ума ми. Нарастваше и пълнееше като екзотичен плод. Примамваше ме със своите ярки краски и топъл аромат. Струваше ми се особено сполучлива и когато я преразглеждах, се изпълвах с чувство за уют.

Сякаш планирах някаква прекрасна изненада за целия свят.

Така спрях да приемам хапчетата и започнах да ги крия. Лежах трезва в леглото до него и погледът ми светеше в сянката. Представях си как отровата плъзва във вените ми като капка мастило по листенцата на цвете и ме докарва до фаталната фаза на лудост. В тези моменти ме обхващаше див ентусиазъм.

С него престанахме да си говорим, но не помня кога. Това се случи също тъй естествено, когато безразличието ни потопи в мъглите си. Живеехме под един покрив, провеждахме кратки, едносрични разговори. Действията и навиците ни бяха така синхронизирани, че нямаше нужда да обсъждаме повечето неща.

Затова реакцията му ме изненада, макар и не за дълго...

Той продължаваше да ми говори, а аз – да не го забелязвам. Когато вече нямаше останала домакинска работа, седнах на ръба на леглото и загледах гардероба. За един кратък миг ме обзе желанието да изсипя всички дрехи на пода и да ги подпаля. Вътрешно се усмихнах на тази мисъл.

Мина малко време, докато осъзная, че той е млъкнал и че тишината се стели над пода като дебел слой прах. Той седеше на земята в краката ми, същия празен поглед, ръцете му – подпрени с лакти на коленете. Прииска ми се да го погаля по главата. Колкото и да го мразех, помнех времето, в което бях готова да продам душата си за него. Той усещаше ненавистта ми, когато се преместихме заедно, но не ме напусна. Дори продължи да спи до мен. Колкото и малко пари да имахме, деляхме ги. Купувахме си взаимно алкохол и пушехме от една цигара, когато нямаше достатъчно. Не ми пречеше да уча. Не ме притесняваше изобщо. Понякога дори чистеше.

Просто не можех да го понасям. Покрай него – себе си, целия си живот и това, че го пропилях заради него.

Вечерта пропълзя през мръсните прозорци. Ние продължавахме да седим по същия начин, той – да плаче беззвучно. Когато мракът стана непрогледен, аз станах и извадих хапчетата от мястото им. Не ги бях броила, но бяха много. Щеше да ми отнеме време да ги погълна, но щях да се справя. Малко се страхувах да не ги повърна, преди да са подействали, но отхвърлих и тази мисъл.

Налях си пълен буркан вода и го поставих на масата. До него – ново шише водка. Изсипах хапчетата в голяма жълта купа и ги погалих с поглед. Всичко това представляваше една много приятна гледка.

Реших, че трябва да направя нещо за него. Не можех да го оставя да седи на пода и да ме гледа през цялото време. Приклекнах срещу него и видях как се завръща от тъжното си вцепенение.

- Не можеш да седиш тук – му казах.

- Защо? Искам да съм до теб, когато си…

- Не можеш да седиш тук.

- Защо?!

Погледнах го твърдо.

Той устоя няколко секунди на погледа ми и въздъхна. След това стана и отиде да се облече. Аз го изчаках на вратата да се приготви и я отворих пред него.

За един кратък момент той седеше с единия крак отвъд прага и двамата се гледахме. В очите му виждах как си спомня щастливи времена, докато аз помнех само моменти, в които сме били заедно, без да си обръщаме внимание. След малко аз поех дъх и се усмихнах. „Сега всичко ще приключи“, помислих си.

Той ме изненада за втори път – протегна се и ме прегърна. Беше искрена, задушаваща прегръдка, в която той се опита да вложи любовта от преди, но не срещна в мен никакъв отговор. Пусна ме и побърза да излезе, без да среща погледа ми отново.

Заключих вратата, облегнах гръб на нея и затворих за малко очи. Той щеше да я разбие по-късно, когато се върнеше и видеше, че не може да влезе. Исках пълно усамотение.

Приближих се до масата и седнах изправена. Някаква част от мен осъзнаваше, че се усмихвам – широко, топло и щастливо – както не се бях усмихвала никога. Налях си малко водка и я глътнах на един път. Тя попи в тялото ми бързо и лесно като близка приятелка.

И започнах…

Когато приключих, нямаше следа от водата, водката или хапчетата. Празно, тъмно и тихо беше.

В мен беше празно, тъмно и тихо.

Стана точно така, както си го представях – лудостта плъзна черно-бяла по крайниците ми и започна да се натрупва там, докато не погълна целия ми организъм. Първоначално треперех, но когато ме изпълни, спрях и се отпуснах. Вече не беше тъмно. Беше само бяло и тихо, тихо, тихо…