автор: AvalancheMaster

"Простете за всичката кръв върху белите чарфаши. Това не е самоубийство, сърдете се на себе си, и вашите шибани мечти.
Евстати"


- Ама това какво означава? Самоубийство ли е? Такова тихо дете беше, пък какво се оказа...

Леля Стойка седеше на ръба на стаята и наблюдаваше полицаите, които сновяха между купищата неизмити чинии със засъхнал кетчуп и локвите съсирена кръв. Един от тях настъпа една чаша, стресна се и ритна главата на мъртвеца с полицейските си кубинки. Чу се шум на трошащо се стъкло и пукащ се череп. Полицая погледна окървавените стъклени парченца, и се изхрачи настрани.

Леля Стойка отвори уста да изрази възмущение от храчката, и се замисли за литрите кръв, в които бе обляна стаята. Осъзна, че една полицейска храчка не е най-големия ѝ проблем, и смени думите в устата си.

- Поне нещо не искате ли, господа? Кафе, чай? Сладки и сандвичи мога да ви предложа, така, да се освежите...

Чу се едно всеобщо, тихо и носово "Не", без "благодаря", и леля Станка запали поредната цигара. Стаята бе изпълнена с димна завеса, а угарките от последните три бяха паднали в локвата кръв, от която единия полицай събираше материал за изследване. След време криминалния патолог щеше да реши, че Евстати е бил пристрастен пушач. Евстати не бе изпушил нито една цигара за 22 годишния си живот. Леля Стойка бе преждевременно остаряла на 48, и това беше 30,202-та ѝ цигара.

- Такова тихо момче беше - подкара отново тя. - Всеки ден се прибираше от университета, носеше едни книги, чудесии... все го хващаме да чете, от стаята си не излизаше, тука вечеряше... пък то, какво се оказа!

Един от полицаите отвори гардероба и отвътре изпадаха стари списания. Порнографските снимки се наквасиха с кръв.

- Книги носел. - усмихна се той под тлъст мустак, попил аромата на блудкаво кафе. - Списание "Табу"...

- А, то това, това на мъжа ми. Той навремето си падаше така, нали се сещате, по луда глава. - леля Стойка се усмихна сконфузно. - Ама не ги хвърли де. Оставихме ги тука, той, той Евстати нямаше против...

- Госпожо Шистакова, що за човек беше жертвата? - приближи се един от полицаите, сякаш леля Стойка не бе говорила до сега за тихото, бледо студентче, което не излиза от стаята си. В документите му пишеше "Старши лейтенант Петров". - Идваха ли му гости, родители, приятели... момичета?

- А-а-а, не, абсолютно самичък си беше. Даже нас отбягваше, само си плати в началото за двата месеца наема, каза, че учи задочно, и след това дори в кухнята не е идвал. Те тия чинии дори не са нашите. Учеше, момчето, само беше, до колкото знам майка и баща няма, умрели били... Или, кой знае, може и да са скарани, светът толкова се е променил и извратил - ей на, виж го, блед, с прерязани вени, а до вчера - жив.

За леля Стойка светът бе променен и извратен, а те със съпругът си бяха, наред с венецуелските двойки от сериалите, сред последните щастливи и правилни хора в него. Със съпругът си не бяха правили секс от 20 години. Бяха женени от 22.

- А казвал ли е какво учи?

- Не, нищо не е споменавал... пък и ние не питаме, даваме тая стая по принцип на ученички в техникума, ама нали сега го закриха... Бре, какво ще правим, кой ще се нанесе тука ако чуе какво е ставало... - изведнъж мислите на леля Стойка минаха на съвсем друга вълна. Тя бе безработна откакто закриха техникума - преди беше чистачка там, съпругът ѝ бе някакъв телевизионен техник, но тя така и не разбра какъв точно за 22 години брак, и повечето доходи идваха от стаята.

- Госпожо Шистакова, няма да го крием от Вас, но имаме сериозни съмнения, че това не е самоубийство. Госпожо, вярно ли е, че няколко от предишните наематели са напускали квартирата с оплаквания, че през нощта се случват странни неща?

- Ама как? Ама, моля ви? Нали има бележка? Не си ли е прерязал вените сам? Ама, то няма откъде да се влезе, пък аз цяла нощ гледах телевизия... никой не е влизал! Чак на сутринта, като видях локвата кръв под вратата, се уплаших, и влязох.

Ако имаше нещо като продължителна екзплозия, тя се случваше в този момент в главата на леля Стойка Шистакова. Тя остана за миг с отворена уста, докато пръстите и палеха цигара 30,208, пое никотин, и ужасено продължи:

- Чакайте... нас ли подозирате? Какви странни неща? Да, имаше такива оплаквания, ама не сме ги приемали на сериозно... не можете, то това са момичета в пубертет, нормално е. Сънуват, променят се телата им, мозъците... мислите... Не можете, моля ви...

- Госпожо, успокойте се. За момента нямаме заподозрени, не ви обвиняваме в нищо. Можете ли обаче да ми разкажете от какво точно са се оплаквали?

- Ох, ами, помня ли... редовно се оплакваха, че имат чувството, че някой ги наблюдава. Имахме няколко оплаквания, че нощем се будели, и в ъгъла на стаята седяла сянка, която ги наблюдавала. Това е май, ама все пак, девойки, тийнейджърки, катко казват днес, нормално е...

- Хм... госпожо Шистакова, бихте ли ми направили услуга? - на Петров вече му бе писнало от истерията на хазяйката, която бе толкова хаотична, че дори не приличаше на такава - а по-скоро на бъртвежите на някоя дрогирана домакиня. - Имате ли някъде запис на ръкописа на жертвата? Някъде подписвал ли се е, бележка оставял ли ви е?

Полицаите вече се изнасяха от стаята. Бяха останали само тези, които щяха да охраняват в следващите осем часа, и един детектив по анцуг, който снимаше тялото със стара сапунерка.

- Ох, чакайте да помисля... да, да, като си писа трите имена в началото! Ама, то това е в документите, а те са в гаража, долу... Да сляза да ги взема?

- Да, госпожо, ще ви придружи колегата Атанасов... за всеки случай! Редник Атанасов!

Леля Стойка се обърна, взе ключа от етажерката в коридора, и излезе последвана от колегата Атанасов. Петров също излезе в коридора, и само промърмори:

- Така, така, така...

- Мисля, че бих могъл да ви помогна?

Перфектната дикция и дълбокия басов глас накараха старшия лейтенант да подскочи от стрес и да се обърне. Срещу него седеше висок мъж, на видима възраст около 50, добре сложен, със чисто бяла коса и черен вълнен пуловер.

- А вие... вие сте?

- Господин Шистаков. Когато разбрах какво е станало, се прибрах веднага. Мисля, че бих могъл да съм полезен. Последвайте ме, ако желаете?

Без да чака отговор, господин Шистаков се обърна и продължи по коридора. Формите му бавно се размиваха в сумрака, и сякаш изчезнаха преди той да се скрие зад ъгъла в коридора. Полицаят го последва, но зад ъгъла нямаше никого - само една врата, излющена и стара. Когато Петров натисна бравата, вратата не помръдна. В същия момент една друга врата се отвори зад гърба му. Той се обърна очаквайки да види как господин Шистаков се измъква от апартамента - вместо това срещу него седеше госпожа Шистакова с колегата Атанасов. В лявата си ръка Шистакова носеше тетрадка. В дясната - 30,213-тата си цигара.

- Госпожо Шистакова, къде изчезна господин Шистаков?

- Кой? А, о, съпруга ми ли имате предвид? Беше оставил бележка, че отива за три дни в Пловдив на командировка... тръгнал е, докато бях навън, да пазарувам.

- А, аз си помислих, че този мъж беше съпругът ви...

- Кой мъж? Тук не живее никой друг? Да не сте видели съседа? Никой друг не живее тука...

Петров пребледня. Опита се да си спомни лицето на самозванеца Шистаков. Не успя.

- Госпожо Шистакова, какво има зад тази врата?

- Работилницата на мъжа ми... и още една тоалетна... там прекарва понякога по няколко дни, работи, милия, опитва се пари да изкара. Не в тоалетната де, в стаята. Аз там не влизам.

- РАЗБИЙТЕ ВРАТАТА! ВЕДНАГА! - Петров се разкрещя истерично. За миг колегата Атанасов се зачуди дали да се отдръпне или да изпълни заповедта. Не му се наложи да избира - след няколко ритника на по-висшия по чин колега, вратата поддаде и се отвори.

Чу се писък. Леля Стойка крещеше "Иване" и гледаше застарял петдесет годишен труп със събути до глезените гащи и с ръка върху омекнал малък пенис. Около врата на трупа имаше увит чорапогащник, а върху гърдите му имаше женски сутиен. В стаята имаше десетина телевизора. Няколко бяха пуснати.

На един от тях вървеше запис на гола ученичка, която тъкмо бе излязла от банята. Хавлията минаваше между тялото и ръката и, подсушаваше подмишницата, после и косата, докато малките и гърди се клатеха по детски.

На друг едно момиче тъкмо се събуждаше и си бавно смъкваше ръката си надолу под корема. На лицето ѝ се сменяха ту желание, ту срам.

На трети запис едно момиче правеше секс с момче. На лицето ѝ не се изписваха нито желание, нито срам - само крайната отегченост на момиче, което е преспало с прекалено много момчета. И малко болка от самотата.

Четвъртият бе застинал на последния кадър от видеото. То бе тялото на Евстати, окъпано в кръв.

Всичките записи бяха от стаята.

- Петров, виж какво намерихме, скрито над гардероба! О, боже, мили, еби му майката...

Стъписаният полицай влезе в стаята носейки малка камера в ръката си. Камерата падна на пода, а ченето на полицая провисна.

- Пуснете... пуснете тоя запис. На четвъртия телевизор. - Петров едва намираше думи, а леля Стойка хлипаше и невярващо гледаше към оплешивелия труп на съпруга си. В стаята миришеше на пот и урина. Атанасов прескочи трупа и пусна записа отначало.

****

- Здравей - дълбокия басов глас имаше перфектна дикция и идваше от другия край на стаята. Евстати се събуди, погледна сянката в ъгъла, взря се за момент, обърна се и пак затвори очи.

- Може би... ако пусна лампите, ще решиш, че не спиш?

Стаята се обля в светлина. Лампите светнаха. Сянката пристъпи към леглото.

- По дяволите, какво си ти? - Евстати сънено потри невярващи очи с длани и иронично се обърна към сянката. - Дух? Полтъргайст? Призрак? Шегичките на Шистаков?

- Аз съм... дух. Дух звучи най-близко до това, което съм. Дух, свързан с предишните обитатели на тази стая.

- Тогава защо имаш мъжки глас? Нали до преди мен само момичета са живели тук?

- Защото не съм тяхно копие. Моята същност е друга.

- Да, направо. А не си ли по-скоро номер на тия перверзници Шистакови... тоя дъртия техник кой знае какви номера може. Нали го хванах един ден да рови в стаята ми, в гардероба. Оправда се, че иска списанията си. Не се усети, че нито едно не взе, като излезе от стаята.

- Не бих казал. Всъщност, ще съм честен с тебе. Интересен събеседник си. Повечето хора не получават шанс за разговор. Искаш ли да знаеш какво съм наистина?

- Да, моля. И после по възможност ме остави да спя.

Усмивката на Евстати имаше вкус на лимон.

- Аз съм... същество. Дух, който изпълнява мечти.

- Е, аз съм Аладин, приятно ми е. Може ли да спя, Шистаков, или желаеш да съм поредния напуснал обитател?

- Не бързай да съдиш. Не изпълнявам мечтите на хората. По-скоро привеждам най-тъмните им, пропити с омраза и дълбоко пазени в тайна желания, към реалност. Същества като мен ограбват. Същества като мен сеят раздор. Изнасилват, убиват и крадат. Нараняват. А аз олицетворявам мечтите на Шистаков. Искаш ли да знаеш повече?

- Да не си крал бельото на пъпчиви пуберки?

- Не. Идвах в сънят им. Знаеш ли колко момичета са били изнасилени, насън, на това легло? Знаеш ли колко животи са били завинаги белязани?

- Ха-ха, много смешно, Шистаков. Мога да предположа - всяко едно. Сега ме остави да спя, преди да, ПО ДЯВОЛИТЕ! КАКВО БЕШЕ ТОВА?

Евстати гледаше ужасено лявата си ръка. Вената му бе разкъсана и навсякъде имаше кръв. Опита се да затвори раната с дясната ръка, но кръвта бликаше като от фонтан.

- Това беше мечтата на Шистаков спрямо теб. Горкия нещастник така и не превъзмогна факта, че неговите момиченца никога повече няма да се върнат тук. А толкова харесваше тринадесетгодишните ученички... все седи затворен в стаята си, събул гащи, и пуснал стари видеозаписи...

- По дяволите, изпълни моята мечта тогава! Спри го това кървене, вярвам ти!

- Да го спра? Казах ти, изпълнявам най-изпълнените с омраза желания. Къде е омразата тук?

- КЪДЕ Е ОМРАЗАТА ЛИ? Спри кървенето, да ти покажа какво е омраза. Спри го, и ще видиш тялото на Шистаков нарязано на парчета. Спри го, по дяволите!

- Дяволите не съществуват, момчето ми. Вие хората ги създавате. Та, до къде бяхме стигнали - а, да, този перверзник, Шистаков, така и не успя да преодолее тази загуба. За това, той те бе намразил с цялото си сърце, преди да пристигнеш. Преди да разбере кой си дори.

- А не можеше ли да почака? Можеше и момиче да се окажа... - Евстати бързо пребледняваше. Чувстваше се все по-уморен и по-уморен, и бавно се унасяше. Единствено злобата в него се усилваше.

- О, това слабо го интересува. Всъщност, не е спал с жена си от двадесет години, но на два пъти е идвал и е изнасилвал една и съща ученичка. Възрастта също играе роля при него. Е, тогава му се размина. Та, той те мрази. Всяка нощ, когато уморен от лъскане си легне до преждевременно състарената си жена, той си представя как идва и ти къса вените. Със зъби. Радвай се, че не изпълнявам мечтите точно.

По дясната ръка на Евстати премина изгаряща болка. И другата вена бе разкъсана.

- Давам ти две минути още, през които можеш да напишеш писмо до близките си. Не вярвам някой да повярва, че не е самоубийство. Предсмъртно писмо би ти спестило поне част от срама.

- Нямам близки.

- Ами, не знам тогава. Използвай ги подходящо.

- Чакай, имам една молба... би ли изпълнил и моята мечта?

Последните думи бяха казани през зъби. Болката и умората обсебваха Евстати. Злобата също.

- Зависи... ако е достатъчно злобна. Сбогом за сега. Може би ще се видим в някоя друга реалност.

Черната сянка се обърна и изчезна. Естати остана да лежи за миг, с разкъсани вени, после се надигна и се довлачи до старата маса. Намери лист и един недоострен молив, и написа:

"Простете за всичката кръв върху белите чарфаши. Това не е самоубийство, сърдете се на себе си, и вашите шибани мечти.
Евстати"

С последни сили се опита да стигне до леглото, но падна на пода по гръб. Поседя няколко секунди, дишането му се забави, кръвта му изтичаше, таванът межделееше и изглеждаше далечен, а очите вече не фокусираха.

- А това, Шистаков, е за теб. - каза Евстати, и секунди преди да издъхне, започна да мечтае, изпълен със злоба.

Записът свърши.