автор: petia_bozhilova

„...Мила Искра,
По този стих нямам забележки и предложения, мила, нo ще те помоля да ми разкажеш за тази украинска лекарка, с която сте чистили гарата. Сърцето ми се сви, като си ви представих, филолог и лекар, сред кошовете с боклук.
Дано намериш малко време да ми напишеш няколко реда По-късно, разбира се, ти сигурно още спиш, знам, че в Мадрид днес е почивен ден...Е, утре и ние тук, в София, ще можем да се поизлежаваме...“

–Почивен ден е, мила-усмихна се Искра на редовете на монитора.-И понеже не трябва да ставам, на мен, разбира се, никак, ама никак не ми се спи...И кафето изпих, и пощата прегледах...Сега мога да се върна назад в годините и да ти разкажа.
Наведе глава над бюрото и зачука с два пръста по черните клавиши на стария лаптоп:
„Беше на третата година от пристигането ми тук, мила Мария. Поредната от най-тежките ми тук, но...няма да развалям хубавата утрин, като ти плача на рамото. Сега искам да ти разкажа за моята Инна.
Вярваш ли в съществуването на сродни души?
Такива, с които не се помните(че как бихте могли, хиляди години са минали от запознанството ви), но веднага се познавате, щом се видите за първи път?Дори ако едната идва от България, а другата-от Украйна, а мястото на срещата е една от най-големите гари в Мадрид? И вие двете трябва да я подържате чиста през целия уикенд, въпреки стотиците хиляди пътници(не преувеличавам), които буквално я заливат в събота и неделя?
Церемонията по представянето трая точно две минути. Отговорникът испанец ми връчи работните дрехи, прозя се сънено (за него беше неприлично ранен час) и кимна към стройната руса красавица, изправена до нас:
-Това е Инна от Украйна. Тя ще те въведе в работата. Инна, това е твоята нова колежка, българка, казва се...
-Искра.-вмъкнах аз услужливо.
– Аз никога не съм работила на гара-признах ѝ смутено, след като испанецът си тръгна.-От понеделник до петък работя в една къща, гледам деца, но тук е толкова различно...
–И аз съм на гарата само от два месеца!-усмихна се тя.
Усмихнах се и аз, като ѝ разглеждах лицето. В онези години бях запалена по китайската физиогномика и с изследователска страст търсех петте елемента във всеки срещнат. Високият ръст, правите, небрежно завити зад ушите коси, вдлъбнатите слепоочия, гъстите вежди, издадената брадичка изразяваха недвусмислено изобилие на енергията на дървото с неговия пролетен устрем. Будните сини очи показваха, че тази енергия си има и брат-буден ум. „Ето го лидерът-усмихнах се вътрешно.Ще следи всичко да е наред и ще ръководи парада, а аз ще си „търкам, без да мъркам“ и ще си редя наум стихчетата.Само дано не е много приказлива...“
-Говориш ли добре испански?-попита ме Инна, сякаш прочела мисълта ми. Мекият говор издаваше ярък руски акцент.
–Ами да, справям се.Когато дойдох, не знаех и дума, но сега съм добре с езика. Филолог съм, един език повече или по-малко...
–Колко добре!..Аз трудно уча езици. Лекар гинеколог съм...
–Давай на руски, Инна!Ще разбера всичко, само не искай от мен падежи и склонения...
–Oй, Искра! Да знаеш колко се радвам!
Първият съботен ден обходихме с Инна и двата „маршрута“. Трябваше да ми покаже всичко и „между другото“ да свършим работата и на двете. След това цяла нощ спах с вдигнати на възглавницата ръце и скимтях като кученце, но на другия ден бях отново „на ринга“.
-Днес вече мога сама-заявих, докато обличахме ярко жълтите работни дрехи.
– Юнак си ти! Още вчера го разбрах.
Вторият уикенд влязох „в релси“, а на третия вече бях „стара пушка“.
С Инна разговаряхме за броени минути през задължителната половин часова почивка и в края на работния ден, когато двете с нея хващахме един по един чувалите със събрания през деня боклук и ги довлачвахме до два огромни контейнера в един скрит от пътниците ъгъл на гарата. Представям си каква картинка сме били, татразейки тези големи, мръсни чували и ...с очилата с позлатени рамки на късогледите от четене очи. „Чели сме дебелите книги, затова сега ни е лесно“, обича да се майтапи в такива случаи едно приятелче емигрантче, с дипломи от два наши университета, което със седмици е зад кормилото на камиона и не може да си види жената и бебето.
А Инна наистина беше „много чело, много знае“.Като дялан камък, за всичко ставаше-и за работа, и за забавление, а бе, за всичко! Толкова хубави бяха кратките разговори на руски с нея! Мислите си отгатвахме, от половин дума се разбирахме и ни ставаше леко, леко...
Когато ѝ свърши договора и напусна, аз останах два месеца след нея и „въвеждах“ новите колежки в работата. Две опитаха, не издържаха, а третата-аз едва я издържах, мила Мария...Но да не избързвам.
Една събота вечер, във влака, написах стихчето за Инна. Изля се на един дъх на български, същата нощ сън не ме хвана, но на сутринта го бях превела на испански. Кратко, непретенциозно, като за...чистачки.
Така се зарадва, като ѝ го връчих на един хвърчащ лист на другия ден!Заподскача и зацвърча, сякаш не лист с несръчно стихче, а печеливш билет от лотарията държеше в ръце! Имаше още няколко женички, работнички, „налетяха“ веднага, привлечени от врявата.
Листчето се разнасяше из гарата през целия ден, а погледите към мен, омесени от равни части възхищение и съжаление ме пареха дори през дебелото яке...
Вечерта, в съблекалнята, една от най- ентусиазираните колежки ни направи снимка на двете и на следващата седмица Инна и аз се ,,мъдрехме“ в цял ръст на вратичките на шкафчетата. С глас се засмях, като видях цветните фотографии!Тя-слаба, висока, качена на едни токчета- кули, които я правеха още по-стройна, до нея аз- метър и шейсет, шейсет кила, не успяла да свали дебелото работно яке, с което приличах на топка. Модерна карикатура на идалгото и неговия коремчест Санчо! Отличаваха ни само женският пол и очилата. В двадесет и първи век сме, ни без едното, ни без другото може модерният технологичен свят. И тъй като днес конят и магарето са отживелица, си носим товара на ръце...
Дойде пролетта, договорът на Инна изтече и тя си замина за Украйна, в двумесечен отпуск. Тръгна много щастлива, натоварена с куфари с подаръци. И как не, чакаха я съпруг (Той много ме обича, Искренка!) и две големи деца, гимназисти. Мен обаче нещо ме човъркаше отвътре. Дали защото още ме държеше влагата от скорошния разрив с моя дългогодишен брачен партньор? Или поради архаичните ми, дори смешни схващания, че един мъж, който истински обича своята нежна, чувствителна, образована жена, майка на децата му, едва ли ще я остави да влачи чувалите с боклук на чуждата гара...
С това съвместните ни „трудови подвизи“ с Инна приключиха, мила Мария. Срещите ни обаче продължиха.
Малко дълъг става мейлът ми, извини ме, но искам да го продължа още мъничко. Зная, че искаш да знаеш къде е сега тя и с какво се занимава.
Двата месеца без Инна на гарата ми се сториха дълги, дълги години. За сетен път се убеждавах, че сродна душа не се среща всеки ден и под път и над път!
Най-накрая и моят договор изтече и аз на свой ред си заминах за България за в летен отпуск. Върнах се през септември, но започна едно такова ходене по мъките в търсене на работа и смяна на квартира, че успях да ѝ се обадя чак преди Коледа. Видимо ми се зарадва, но звучеше много зле и аз мислено се наругах, че не съм я потърсила по-рано.
В събота същата седмица отидохме двете на кино. Като я видях пред сградата, коленете ми се разтрепериха. Увиснали, побелели кичури, хлътнали бузи, превила гръб, сякаш носеше на гърба си един от онези чували, които влачехме на гарата. Нищо не я попитах, просто избрах от „менюто“ на киното най- нашумялата в момента комедия и я вмъкнах в салона. Два часа хората около нас ядоха пуканки и се заливаха от смях, а Инна гледаше екрана и плачеше. Не я закачах. Никой не ѝ обръщаше внимание, не можеха нито да я видят в тъмното, нито да я чуят сред врявата. И тъй като скромните ми псевдомедицински познания са ме показали, че най-добрата терапия за накълцаното женско сърце след сълзите е откровения разказ (аз току така ли съм прописала!), след като светнаха лампите просто хванах „омекналата“ си дружка за ръчичка и я пъхнах в един сравнително празен и тих бар.
–Сега разказвай.
–Мен...мен никой не ме обича, Искренка! Никой...нито там, у нас, нито тук.
–Аз те обичам, Инночка! Много те обичам и много, много те уважавам! Твоят съпруг да благодари на Господ, че съм сто процента жена, иначе до сега сто пъти да съм те отнела! А сега разказвай. Тук съм, с теб съм и те слушам
Инна се усмихна едва едва и отпи от чашата водка.
–Нямам много за разказване, мила. Историята ми е сходна с твоята и с още хиляди такива...Отидох си, съпругът ми ме посрещна и още от първата прегръдка на летището усетих, че нещо не е наред, че нещо се е променило за тези три години,.през които не бяхме успели да се видим. Вечерта си легнахме, любихме се и едва свършили акта, той ме попита:
–Ще... ми дадеш ли пари да си оправя зъбите?
Инна вдигна отново чашата и отпи. Ръката ѝ трепереше толкова силно, че чух как зъбите ѝ чукнаха по стъклото.
Още на другия ден съседката ми каза в очите, че съм закъсняла. Че съпругът ми се е залюбил с...една медицинска сестра от неговата болница, където работех и аз. Искали да избягат заедно зад граница, тя имала роднини в Турция, които обещавали работа и за двамата. За зла участ жената се разболяла от рак . Когато аз си отидох, тя беше вече на легло. На втория месец почина. Съпругът ми...бившият ми съпруг цяла нощ пуши на балкона, пи и плака, Искренка. Накрая ми дожаля за него, пък и се уплаших за здравето му и ...отидох при него, прегърнах го и започнах да го утешавам. Тогава...той ми призна, че е заложил неговата част от жилището. Трябвали им пари за пътни и той направил ипотека, но след това дал цялата сума за нейните операции...У нас е така, не платиш ли, умираш. Дори морфинът на раковоболните се заплаща...
Инна направи знак на бармана и той донесе втора чаша.
–Признавам си, че когато ти ми разказваше как те е осъдила дъщеря ти, аз не вярвах, мислех, че нещо криеш от мен, че просто не е възможна такава чудовищна несправедливост! Сега те разбирам, моя Искренка... Моят собствен син ми заяви, че след като съм ги зарязала сами толкова време, не иска да ме вижда и че слугински пари не иска! А аз, аз...ти знаеш, че половин година половин почивен ден нямах, че дори ноктите си режехме с теб във влака, на път за работа, иначе нямаше кога...И че без документи не съм можела да си отида от страх...от своите хора, да не ме арестуват на границата като престъпник...А след това имах документа, но нямах пари за билет, нали всичко им бях изпратила, до последния сентим...
Слушах я, свела глава над чашата с кафе и мълчах. Има такива моменти, в които, каквото и да кажеш, ще сбъркаш.
–Последният месец го прекарах при моята баба в Новосибирск, Искренка. Тя е...златна ми е тя! Била е сантарка на фронта, три години е воювала, на хиляди е помогнала, на стотици е спасила живота, още получава картички за Рождество...Като свършила войната се прибрала на село и зачакала и мъжа си да се прибере при нея и детето...А той, като се върнал, заявил, че такава скитница и к.рва не му трябва...И си взел една „запазена“, която не била излизала от село. Имало жени в излишък тогава, можел да избира...И баба заминала с майка на хиляди километри
Инна говореше завалено и разпалено, но нито барманът, нито аз възразихме срещу третата чаша водка.
–Сега...става същото, Искренка. Воюваме тук, мечтаем да се върнем...къде, при кого?
–Ех, колко си права, мила! Тук останахме чужди, там вече не сме свои... Като мостове между два бряга сме...здрави, каменни мостове, да минат по нас най-близките . И ако решим да изберем само единия от двата бряга, ще се разпаднем...
–Аз...подадох молба за развод, Искренка. Оставих съпруга си в жилището... Никога, никога няма да се върна там, но ще го откупя, за да не остане на улицата сина ми...Само дипломите си взех. Преведох ги тук сега по корем ще лазя, но ще ги защитя и тук. Като съпруга се провалих,като майка-също. Сега само професията ми остава.Ако и там се проваля...
Третата чаша остана недопита. Инна се „гипсира“ в ръцете ми и услужливият барман ни повика такси.
Близо година не успяхме да се видим с нея, Мария. Когато най- сетне се събрахме отново за едно кино, видях пред себе си предишната елегантна, красива жена, с която влачехме чувалите.
– Имам повод за поливане, мила моя Искренка!Вече съм лекар и тук, в Испания!Е, общ профил, за сега не ми признават гинекологията...просто защото не ми познават ината.
–Гордея се с теб, мила!
Бръкнах в чантата си и извадих едно малко пакетче, вързано със златна панделка:
–Малък спомен за теб! От България ти го нося!
Инна се плесна с детински жест по красивото чело и се усмихна широко:
– Добре, че ме подсети! Предния път ти го носих, но нали се напих като казак, забравих да ти го дам. Сега без малко отново да си ги върна...От моята баба са, специално за теб!
Вдигнах учудено вежди и отворих грижливо завитото в станна кафява хартия пакетче.От него извадих чифт домашно плетени ръкавички с пет пръста, извезани с чудни шарки. Подскочих от радост и веднага пъхнах ръцете си в тях.
–Даже номерът ми е улучила! Чудно нещо, от къде знае, че са ми малки дланите? Сигурно си и показала снимката!
-Баба е сляпа, мила. Ослепяла е след раздялата с дядо.Само че...вижда много повече от нас. Даде ми това за теб с молбата да те помоля само едно: Да не спираш да пишеш!
Скочих от стола и я прегърнах силно. Сега беше мой ред да плача, а тя да ме милва по косата и да чака търпеливо.
–Каква душа имаш, мила моя Инночка!-казах, след като се успокоих малко.- Като вашите матрьошки си!Разсичаш на две най-голямата, Родината, мислиш, че си счупил куклата, а под нея-друга, по-малка- съпругът, децата...Разцепваш и нея, излиза друга, по-дребна-работата. Счупиш и нея...Какво иска да ни покаже Господ, миличка, какво? Че сме само едни кукли ли?... Или че винаги остава нещо, в най-най скритото, което никой не може да разруши!..
–Или че е крайно време да се научиш да пиеш и ти като хората-целуна ме Инночка.-Срамота е да те хваща от едно кафе...
Това беше последната ни среща, мила Мария. Инна лекува, като баба си навремето, в една болница в Барселона, аз чистя къщи в Мадрид и пиша. Останаха ми чифт извезани от едни слепи всевиждащи очи и стихчето, което ти бях изпратила.

Болка

В събота двете със Инна сами
чистим мадридската гара.
Честен, достоен труд. Не ни тежи
на работата товара.

Друго боли ни и двете сега-
аз филолог съм тя-лекар.
Толкова полза би имал от нас
негова светлост Човека!

Че докато двете с Инна сами
чистим мадридската гара,
някъде някой го нещо боли,
друг не познава буквара...


Признавам, че то ми е любимото. Дори само него да бях написала в Мадрид, идването ми тук нямаше да е напразно.
Макар, че години след него продължавам да се питам:
Къде е този Автор, който винаги има право и защо прави всичко това с нас?...