автор: mariq_vergova

Пак пресичам среднощни площади,
все към теб, все към теб устремена!
До постелята твоя присядам,
босонога, с коси разпилени.

С нежни устни целувам дъха ти,
плъзвам длани по топлата кожа.
И безплътна, потъвам в съня ти,
само там ти не си невъзможен.

И в незнайна посока поели,
бродим двама по сънни пътеки.
Сред безкрая на времето спрели,
ще сме толкова светли и леки!

Покрай нас, в необята далечен,
ще танцуват звезди и комети.
А Луната - скиталница вечна,
облолика, във мрака ще свети.

Ще се спуснем във тайна градина,
с нацъфтели безброй туберози.
Нежен елф покрай нас ще премине,
ще препускат стада еднорози.

И сред този оазис вълшебен,
който с нежност съня ни обгръща,
аз, смутена, пристъпвам към тебе
и душата ти с обич прегръщам.

Как не искам денят да настане,
пак да бъдем далечни и чужди...
Hека миг още с теб да остана!
Не, недей, не, недей се събужда!