автор: traveling_musician

Под смаленото северно слънце
моята сянка е дълга
като кълбо размотано,
като настинало ручейче,
като настъпана змийска опашка,
като хамелеонски език,
като жило на мъртва оса,
като ден, на плещите на който лежи тежестта
да бъде почивен...

Такава е моята сянка.
И тя ме повтаря
мен, повторимият,
макар тя да минава оттам,
откъдето не минах през лятото:

през тревата, която сама се прегазва;
през ъгъла, в който мъжко момиче те сваля;
през камъка, счупен в омразен прозорец;
през сергията, продаваща "Кама Сутра" безполово;
през площада, запомнил "Долу!" и Горе!" с гласовете на средните;
през банката, гдето парите са с ликовете на бедните;
през неверния бързей, издавил верните кучета;
през човеците, на кучешки нрав ненаучени;
през последната обич, будуваща първа в кошмарите;
през думи, изречени мълком пред глухия брат на Мълчанието...

Това си е моята сянка,
моят допълващ другар
под смалената слънчева вечер
и пред всеки опулен
едноклетъчен спомен за вчера.