Героите от това мое случкоописване -
съпруг, река, мравка, кон, ром, диви прасета, бръмбърчета,
склон, треви, дървета, щубраци и човешки отпадъци -
са реални, болезнено раними и... все още са живи...
Наблюдавам, изтръпнало, как една мравка пълзи по пръстите на крака ми, и с лениво любопитство, граничещо с отегчение, чакам да видя как тя ще пропълзи, “аджеба”, над потната ми сандалка, след което ще продължи нагоре. Но, изглежда мравчицата нямаше подобно намерение. На мен ми доскуча, да се взирам в нея, и я “изтръсквам” от себе си.
Седнала съм на един оръфан сгъваем стол, който е толкова наклонен, че всеки миг мога да се свлека от него, но какво да се прави – такива са рисковете, решиш ли да придружаваш някой любим рибар. Естествено, той избира идеалното място за себе си, тоест, за топенето на червеите и за удобното замятане на въдицата си, а за теб... някой полегат и напечен от слънцето бряг, някоя полупресъхнала локва, озвучавана от едри и тлъсти мухи, или пък в неголяма близост до вонящо сметище, а в най-добрия случай – на някой далечен, гранично-речен бряг, на някаква мижава сянка, на някоя пършава поляна, по която, грухтейки и демонстрирайки важността на своите особи, се разхождат, в случая около брега на р. Велека, диви прасета. И тъй като придружителят съм аз, разбираемо е защо съм седнала накриво, и защо слънцето е спарило главата ми, макар покрита със сламена шапка, и защо, и за кой ли път, решавам – никога повече на рибовол...
Но съпругът ми, не ми е бил винаги съпруг. И когато не ми беше съпруг, преди тридесетина години, на какви прекрасни поляни ме водеше! Сенчески, равни, дъхави, меки... реката напевно и весело си шумолеше ли, шумолеше... по-често около голите ни тела, а не около стръвта за рибите... не мислехме нито за ужасните кърлежи, нито за комарите, нито за змиите..., но, това беше, когато съпругът ми не ми беше съпруг.
Защо се ровичкам назад?! И сега ми е добре. Даже много, много добре. За момент дори се замислям, какво, и кое е “любов”? Онова, отминалото в младостта, егоизтичната, изгаряща и ранима страст, или днешното усещане, за спокойна и цялостна отдаденост. Но, по този път, на мисълта ми, също ми доскучава, и зарязвам ленивите “речно-философски” разсъждения, точно в момента, в който, от далечината, между шубраците, нещо пъпли към мен.
- Убря, убря, тойта м..а! – и на фона, от избуялите треволяци, се появява мършав и дръглив кон, теглещ каруца и доста “църен ром”. Миризмата им вече достига до ноздрите ми, крясъците стават гръмки и отчетливи и..., какво пък, поне ще изляза от летаргията си.
- Убря, улизай тойта м..а!
Конят се е запънал на брега на реката и не желае да влезе в нея. И тъй като псувните не вършат работа, ромът грабва една лопата и започва жестоко да го удря, без да подозира, че в близост до него се намира много “върла синя каска”, тоест, моята особа.
Скачам от стола, мигновено комбинирам обичта си към всеки добитък и презрението си към всеки, който го измъчва, и препъвайки се, се устремявам войнствено, но умиротровително, към създалата се и вече ескалираща ситуация.
- Защо биеш живот... млъквам, защото конят ме погледна с толкова болка, в очите си, че губя дар словото си. Цялото му тяло е в рани – и стари, и пресни... имам усещането, че и мен ме заболява, сякаш цялото
му същество излъчва отчаяние и болка. После извърна очи от мен и
навлезе в реката. Ромът не удостои с внимание моето присъствие. И аз отново се намествам на наклонения си стол като наблюдавам движенията на човека, нагазил до колене във водата, който действа като механизъм – навежда се, загребва, изправя се и изсипва мокрия пясък в каруцата, отново се навежда, загребва, изсипва... без почивка.
Отстрани изглежда толкова лесно и някак монотонно, но навярно е непосилно. Не само като физическо усилие, но и като “метод” за оцеляване. Колко ли гладни “дечурлиги” го очакват в дома му... колко ли пъти ще направи тези движения, за да напълни каруцата, и колко ли пъти вече я е пълнил?...
Е, сега ми стана тъжно и за горкия човек, и когато след около час ситуацията отново се взриви, от псувни, и от удари с лопати, отивам в “центъра на събитието” и виждам, как конят няма сили сам да издърпа от реката препълнената каруца, и решавам да помогна.
Бибиткам на съпруга ми, това ни е “сигнал за бедствие”, за да помогнем поне тримата на животното, като избутаме каруцата, и след няколко минути той се появява тревожно.
- Какво става? Какво има?
- Спокойно. Ела, ела да помогнем на човека и на животното.
Защо сме устроени така, като че страхът ни е водещото начало за всичко? А и защо – първо питаме, после гледаме, а накрая – мислим.
Благодаря ти, Боже, или както и да се именуваш, благодаря ти за живота, който си ми отредил...