автор: vyatur

Под липата на двора,
вечеряхме двама щастливи.
Децата вече ги няма,
поели по свойте пътки.

В миг се отнесох в спомен,
когато пътувахме двама,
към онова кътче прекрасно,
за нашата старост отредено.

Минавахме през селцето стаено.
Покрай къщичка с коприва обрасло.
Тук нявга крил се е Левски,
а сега,без прозорци,климнала вече.

До нея вижда се църква,
покрита от тръни и храсти.
Какво стана с тебе родино ?
Къде са китните къщи ?

Къде са децата по двора?
Къде се дянаха белите патки?
Къде изчезна хорската врява
и седянките до късните доби ?

Но ние с теб сме си двама.
И има какво да си кажем.
Толкова спомени делиме,
че има за какво да мечтаем.