автор: atiragram

Жената мързелуваше... бе някак лениво и небрежно отпусната, сякаш не присъстваше в прелестта на деня, толкова размекващо топъл!
Това бе толкова необичайно за нея, дори бих казала – почти, или никога, не се случваше. Надянала плътно слушалките от дискмена на сина си, унесена от музиката, бе отпуснала тялото си по извивките на мрежестия шезлонг, заел почти половината от терасата. Фалшива, тоест, вечно зелена трева, покриваше старата, напукана и оплескана мозайка. Мазните петна и разяденото от кучешка урина не се почистваше дори от най-агресивните “модерни” препарати...
Тя беше протегнала крака, с ходила белнати над парапета и с поглед, отнесен към празното..., някъде Там, над мухлясалите или изпадали мазилки по фасадата на отсрещния уродлив блок. Халатът й се бе разтворил и бедрата й бяха безсрамно разголени към слънцето и към прозореца на съседите, но отдавна бе минала възрастта, в която страдаше от хорските мнения или одумки. Естествено – пушеше! Цигара от цигара! Така и не ги отказа. Не пушеше само когато спеше и когато се къпеше. Някой бе казал, че най-лесното в живота е да се откажеш от цигарите! И Тя упорито ги отказваше, но, все - утре. Навярно, защото все трябваше да се отказва от толкова много други неща, а винаги, когато решеше да отказва цигарите, трябваше да се отказва и от още нещо, а това “още нещо” пък я караше да запали цигара... Накрая й писна да ги отказва и се отказа... да ги отказва!
Жената слушаше диск на Андреа Бочели. Допадаше й този чувствен глас, отпускаше я, разнежваше вечно напрегнатата й плът, готова за още и още работа. И макар и да не разбираше и дума от текста, Тя се чувстваше някак си младо, свежо и хубаво. Усещаше приятна топлина и лекота вътре в себе си. Не се замисляше дали това й състояние е от силата на “Аве Мария”-та, някак топла и нежна в гласа на Андреа, или от алпинеума, в който бе маскирала неугледните пластмасови саксии с нацъфтелите в тях, като облаци, жълти и оранжеви латинки...
Всъщност, какво значение има от какво ще се почувстваш добре? Толкова е хубаво, когато ти е хубаво! А и тя не наблюдаваше какво е около нея, защото го знаеше. Носталгично си бе спретнала заместител на полянка и когато изслуша диска и стъпи на размекнатите стръкчета трева... видя мъртвата пчела. Натъжи се, дожаля й за нея. Макар често да намираше разни “мъртви душици”, объркани и заблудени от перфектно изработените дубликати на природните дадености, така и не свикна с това. Винаги се стряскаше и, необяснимо, усещаше тъга и вина, сякаш Тя бе направила тази “найлоноотровна” красота. Е, не беше я създала, но беше я “поставила”. Тогава дори и идея си нямаше, не се замисляше, че удобното за едни е отровно за други. Макар и това да е за една пчелица, приела фалшивото за истинско. Най-гадното бе, че червеите си живееха царски над и в тревата, и под дъното на саксиите. Жената потръпна от погнуса при тази мисъл, представяйки си как други техни събратя щяха да я “ръфат” и да пируват с нея, когато плътта й щеше да е бездиханна.
Тя се наведе, много внимателно взе, с два пръста, останалото от крехкия животец на пчелата, влезе в кухнята, вдигна капака на кофата за отпадъци и... се усмихна. Реши да си напише завещание, защото и без друго нямаше какво да прави, откакто остана без “платена” работа. В завещанието щеше да има само няколко думи, защото и без друго нямаше какво друго да завещава, освен думи, а думите щяха да бъдат: “Мили мои, ако истински сте ме обичали - кремирайте ме!” Разбира се, завещанието щеше да е “нотариално заверено”!
Доволна от тази мисъл, или от това решение, или по-скоро от това отмъщение, към гнусните червеи, Жената отвори пръстите си и онова, което преди няколко секунди беше пчелица, потъна между фасовете и вонята от тях...
Да... Нещата от живота... “Нищо ново под слънцето!”
Колко ли често и аз, възхитена от нещо неистинско, го приемам за истинско?!...