автор: azzurro

Гневът беше изръфал лицето на сградата и тя приличаше на неузнаваема географска карта, по която никой нямаше да постави пръст и да пътува. Боята се лющеше на малки парченца с желанието да се откъсне завинаги от това място, място на раздори и крамоли, ненужни никому, но подхранващи първичните желания на обитателите и. Отпред, единствено стълбището бе излъскано и загладено от различните стъпки, преминали и преминаващи, кои по-тежки, кои по- леки, с потропване и нетърпеливи да пожелаят да влязат там. Обиталище за хората, подслон за мъка, яд и злоба, подклаждана от възрастните, с препратка към младите.
На стълбите седеше момиченце облечено в широка рокличка с избелели цветове, на главата с голяма панделка, която се полюляваше, като тъжно цвете наклонено на една страна, пооомачкано от постоянното дърпане в разчорлените и коси. То замислено гледаше улицата, смучейки палец. От прозорците зад гърба му се чуваше крясъка на една от лелите. Лятото напираше с горещите си гърди и натискаше праха по улиците. В погледа на детето се четеше настървението на малко животно. Морният дъх на морето разпращаше силния мирис на водорасли, който изпълваше празнотата на безвремието. Вибрациите зад гърба му разхвърляха обиди като мръсни чаршафи. Нямаше по-изнервяща и по-луда къща от тази.
- Няма ли да се прибираш? – чу зад гърба си глас, който и говореше като на малко кученце.
Прибирането беше трудно понятие за нея. Навън се чустваше най-добре. Защото там, в тихия говор на хората, намираше повече любов и внимание. Още веднъж чу гласа да казва думата „ кьопек”. Мислеха си, че не разбира езика им. Нищо подобно, с фибрите на детската си чуствителност дори и през кожата си можеше да попие всичко, казано по неин адрес. Знаеше, не я обичаха, дете на смесен брак. Не и пукаше, това я караше да ги дразни още повече. Погледите им я натискаха унижаващо, а думите я хапеха. В очите им, натъпкани с предрасъдъци, любовта не означаваше нищо, освен сметка. Знаеше, че един ден ще се махне от там и никога няма да заприлича на тях, макар че носеше само половината от кръвта им.
Стана и мудно провлачи крака, обути в обли обувки, със силно изтрити от подритването на разни камъчета носове.
Само привечер някак шумотевицата притихваше, вероятно от дневната умора. Тогава се случваха други неща. Денят беше тягостен за нея. Време за бягства и щуротии, за които заплащаше със звънки шамари. Привечер, пак присядаше отвън на стъпалата. По това време знаеше, че се прибира младият господин с панамената шапка. Не след дълго от прозореца му се разнасяше онази тъжна музика. Тя се стичаше бавно по сградите и сякаш ги караше да долепят ръце и тела, и да забравят като хората олющената си несретност. Поклащаше се в унес, заслушана в непознатите звуци.

Някой и бе пратил диск с музика – изненада. Наля си в чашата черно кафе и се заслуша. Застина – фадо, онова същото, което бе слушала като дете на онези стълби. Сърцето и подскочи. Посегна да спре звука, но се отказа и една сълза се затъркаля, а след нея и други. Не ги избърса, остави ги да се стичат и да замъгляват погледа и, пред който се появяваха образи, гротескни, за нея вече смешни и забавни, дори тъжни. Спомни си, че злобата не им прости, изсуши ги и ги остави вечни пленници на онази къща.
Но тя знаеше, че носи половината от тяхната кръв, която не и даваше покой и я караше да не бъде като тях, а да е във вечно търсене на повече любов, повече....
Отдавна не носеше голяма панделка, косата и бе къса, с един немирен кичур отпред. Между сълзите се появи усмивка, първо плаха, а след това се чу силният и смях. Лятото напираше с горещите си гърди и натискаше праха по улиците. Разбра, прости им за звънките шамари и всичко последвало в годините. Пресегна се и увеличи музиката. Разнесе се топлото и морно фадо на Сезария Евора.