автор: Konstantin_Lakov

Четях „Пътят към Хамстердам” и се мръщех на правописните грешки, нацвъкани след осмия ми коняк снощи.
(Обичам да пиша извън къщи, на чист въздух – ако наречем така не чак смъртоносно отровната атмосфера в кварталното барче.) За жалост, от осем коняка на гладно вътрешният ми авторедактор – проклетник, по-млад от мен с поне десет години – кръстосва поглед, запява „На крак, о парии презрени!”, обявява стачка и тръгва да ми налита на бой. Иначе на трезва глава е кадърно момче, затова все още го държа на работа, вместо да го изхвърля с шутове от главата си.
Тъкмо проверявах в Гугъл дали „когнитивен” наистина се пише с „щ”, когато към скромната ми маса се приближи някакъв дългуч и ме запита дали имам цигара.
„Не е ли ясно, че нямам”, помислих с досада. „Та нали пуша лула. Има си хас сега пък да попита може ли да си дръпне веднъж.” И такива неща са ми се случвали.
– Боя се, че не ме чухте добре – усмихна се дългучът, неизвестно как прочел мислите ми. – Видях, че пушите лула. При това с евтин тютюн за цигари, което, съгласете се, не е много стилно. Както и да е, попитах ви дали искате, не дали имате.
– Не бих отказал – измърморих несговорчиво. – Освен това не бих отказал и един коняк с кола.
– Вече го поръчах – кимна непознатият. – Голяма „Плиска”, нали?
– Предпочитам „Реми-Мартен”. Но тук нямат.
– Наричам се Ставропулос – представи се мъжът. – Перистотел Ставропулос. От току-щ о насам вече имат, уверявам ви. Така че ще бъде „Реми-Мартен”, щом предпочитате.
– Балахурев, Хранимир Балахурев – стиснах ръката му.
–Удоволствието е мое.
– Не – възрази Ставропулос, или както там се наричаше. – Удоволствието е изцяло мое. Впрочем, всички знаем името ви. Истинското ви име. В астралните среди то е много добре известно, можете да сте сигурен.
Поканих го с примирен жест на масата си. Щом в астралните среди знаеха името ми, носеха ми цигари и ме черпеха с „Реми-Мартен”, можех да отложа писането на следващия си разказ с час-два.
– О! – сконфузи се за миг представителят на астралния свят. – Пропуснах да ви го кажа. Не се безпокойте за следващия си разказ, смятайте го за вече написан. Казва се „Бонус”. Ще го намерите на харддиска си, точно между разказите „Бисексуалната миялна машина” и „Бухал в моя хамак”.
Барманката, нацупена средна хубост, която без ясни причини изпитва неодобрение и към мен, и към лулата ми още от първата вечер, в която престъпих прага на барчето и й поръчах осем коняка накуп, за да не си губим времето, с танцуваща стъпка и стъклен поглед изприпка до нас и сервира поръчката с неприсъща й досега закачлива грация.
Взех чашата в шепа и усетих топлия аромат на фантастичен, стопроцентов френски коняк.
– A votre sante! – поздравих възхитено. – Когато порасна и стана богат, ще ви почерпя едно узо по ваш избор.
– Узо ли? – учуди се Ставропулос. – А! Разбирам. Заради името предположихте, че съм грък, а не българин. Или заради лекия ми говорен дефект?
Не бях забелязал никакъв говорен дефект. Освен ако не ставаше дума за навика му да изговаря някои думи в курсив.
– Именно, именно! – закима той бързо. – Но не, не съм грък. Просто майка ми на младини била дипломантка по антична история и цяла година се мъчела хем с Перикъл и Аристотел, хем с мене в утробата си, и ето ти на!, когато я попитали как да ме кръстят, в главата й нещата съвсем се объркали, та отвърнала Перистотел.
Взех пакета цигари, който любезно ми подаде. Бяха скъпи, холандски. Издърпах една, запалих я, облегнах се назад и пуфнах къдраво кръгче към синевата.
– Благодаря ви за коняка, господин Ставропулос – казах безгрижно. – Ако моята майка на младини се бе мъчила с Аристотел и Перикъл, вероятно и аз сега щях да се казвам Аристокъл.
– Перистотел – усмихнато настоя събеседникът ми. – Впрочем, навикът ви да се шегувате с думите ни е добре известен. И тъкмо заради него се срещаме.
– А кои сте тези вие? – поинтересувах се.
– Ние, господин Лаков, сме някои малко по-особени ваши почитатели – натърти загадъчният Перистотел. – Или читатели, ако в наивната си скромност така предпочитате, – макар че в нашия случай този термин е твърде далече от истината.
– Този коняк е вълшебен – споделих с въздишка. – Може ли с наивната си скромност да ви изръся за още един?
Преди да довърша, сервитьорката вече го полагаше, фигуративно казано, в нозете ми. Кимнах й, вдигнах го от там и примигнах към тайнствения си гост, почитател, читател или каквото там му харесваше да е. Той наклони глава с развеселен поглед и изпитателно вдигнати вежди.
– Благодаря. Впечатлен съм.
– Ние също, ние също! – увери ме искрено мистериозната личност.
– Добре, драги ми Перистотел – казах миролюбиво, – с какво желаете да ви се отплатя за коняка и цигарите? Душата си не мога да ви продам, а и не вярвам да ви се окаже по мярка – с различни ръстове сме.
– Предположението ви, че спадам към онези астрални кръгове, които биха се зарадвали да купят душата ви, не ме ласкае. Не съм дяволът. Нито идвам от Марс. Аз съм, така да го кажем, един вид идея. Ваша идея. Както, впрочем, и всичко наоколо.
Огледах се, без да искам, следвайки широкия жест на ръката му.
– Впрочем, тази идея, която току-що ви споходи, не беше логична. Не сте луд. И не халюцинирате от коняка. „Реми-Мартен” не оказва халюциногенен ефект, даже и да е консумиран в големи количества.
Нещо в тона му взе да ме дразни.
– Идеите ми не употребяват толкова често думата „впрочем”, Ставропулос. Или поне не го правят за щяло и нещяло. За мен това е белег на посредствен вкус, какъвто, впрочем, не проявявам. Впрочем...
Млъкнах, не много навреме.
– Ето – видяхте ли? Впрочем, не съм някакво ваше „аз”, нито нещо подобно. Напълно самостоятелна личност съм, макар и също така да съм ваша мнооого забавна идея. Съгласете се – кому другиму би хрумнало идиотското ми име? А нелепата история за майката-дипломантка?
– Доста хора имат буйно въображение. Да кажем, вие, например...
– Аз? Ни най-малко. Боя се, че да имам каквото и да е въображение не е влизало в плановете ви. Иначе поне щях да си въобразя да се казвам някакси по-нормално. Що се отнася до думата „въображение”, тя е вярна и затова е напълно уместно да я изговарям в курсив. Вие си въобразявате разни неща, драги ми Лаков. И го правите по рождение. В астралния свят тези неща се сдобиват с форма и немалко от тях тръгват да правят бели.
Свих рамене. Бях готов да слушам теории от този род толкова дълго, колкото му харесваше. Стига да продължаваше да прави фокуса с коняка и занапред.
Той махна с ръка, сякаш пропъждаше от главата си дребна отегчителна мисъл.
– И като казвам бели, нямам предвид мерзкия хипопотам с крилцата и дългата жирафова шия, когото дарихте с астрален живот, когато бяхте на пет. Макар че и той ни отвори бая работа, преди да го научим поне да си закопчава панталоните, когато наднича през прозорците в женските спални нощем...
Прокашлях се и почуках с пръст по празната си чаша.
­– О, да, конякът ви идва. За съжаление, барманката, която всъщност вие не одобрявате, преди малко се подхлъзна на съвсем сухо място и в опита си да се задържи на крака събори почти всички бутилки зад бара, с изключение на любимия ви „Реми-Мартен” и изстудената ви кола. Дайте й малко време да измете стъкларията, да се почисти и да спре да ридае.
– Съжалявам ­– отзовах се спонтанно, без да си давам сметка какви ги говоря. Усетих се и тръснах глава. – Глупости. Нямам нищо общо с тези фантазии. Нито с хипопотама ви, който въобще пък не е оригинален. През палеозоя е имало къде по-странни твари – мечки с рога и хоботи, саблезъби човекоядни краставици и т.н. Да не споменаваме разните динозаври и всевъзможните уроди преди тях.
– Мда... – проточи замислено Ставропулос. – Прав сте. По-добре да не ги споменаваме. Карахте малко тежък пубертет, помните ли? Почти цяла година спяхте лошо и сънувахте какви ли не щуротии и ужаси, преди да ви се поукротят хормоните. Впрочем, блондинката с огромния бюст си я биваше. Е, можехте да си я представите все пак малко по-умна. Колкото да не се метне от петия етаж, за да провери работи ли гравитацията в момента...
– Ха! – размахах пръст насреща му. – Тук не уцелихте. Харесвам блондинките! Като ще си говорим в курсив – нямам нищо общо с тъпите вицове за блондинки!
– Така ли? А кой току-що измисли този за блондинката и гравитацията? Тръшнах се обратно на стола си. Побъркан или не, човекът засега не проявяваше агресия. Можех да го изтърпя още малко, поне до следващия коняк. После все някак щях да се отърва от компанията му.
– Какво пък – отпих глътка от колата си. – Вицът не е от най-тъпите.
Барманката се приближи, куцукайки, и остави на масата този път не една, а три чаши коняк. Очите й бяха зачервени. Остави и бутилка ледена кола, само че забрави да махне капачката.
– Събудете се най-после, Лаков. Дайте си сметка. Говоря ви самата истина, толкова ли е трудно да осъзнаете?
– Добре де – изръмжах. – Да речем, че допусна вашата версия. Хипотетично, колкото да върви разговорът. И какво всъщност искате от мен?
– Ако бях тук, за да ви искам нещо, първо щях да пледирам да смените името ми с някакво по за пред хора. За жалост, това вече е невъзможно. Нарекъл сте ме, точка по въпроса. По силата на неотменим окултен закон дори вие, с цялото си могъщество, вече не сте в състояние да поправите тази беля – той се пресегна и издърпа една от цигарите ми. – Не, Лаков, нищо не ви искам. Наминах към вас тази вечер, най-вече за да насоча вниманието ви към някои аспекти на астралната действителност, които, изглежда, не са ви известни.
– Давайте по въпроса.
– Да вземем за пример вчерашния ви разказ – Ставропулос запали цигарата си, избълва дим и посочи лаптопа ми. – С подвеждащия цитат от Уикипедията в началото. За хамстерите, дето се бият до смърт.
– Какво за него? Ако бях сложил цитат за котките и мишките, нещата щяха да са ясни от самото начало и нямаше да има какво да се чете по-нататък.
– Не коментирам разказваческите ви похвати, независимо дали ги одобрявам, или не. Те са си ваша работа и не нахлуват в астралното ежедневие. Което, обаче, не може да се каже за някои от вашите персонажи. Този Филип К., например – хладнокръвен убиец с подозрителни дарби от най-тъмен окултен характер. И демоничният му наставник, докторът по сугестология. Двамата от почти цяло денонощие са при нас и вече са първи дружки с Джак Изкормвача и Ханибал Лектър. Като ги гледам, въпрос на часове е да се окопитят и да тръгнат да раздават правосъдие наляво и надясно.
Той ме погледна с благ укор.
– И какво всъщност имахте против горката Михаела, та я заставихте да си счупи главата с онзи пепелник? Да? В момента и тя е при нас, в електрошоково отделение, да си лекува разстроените нерви и напълно сринатото самочувствие. Писъците й би трябвало да са стигнали и до вашите уши, макар и малко глухо заради бариерата между вашия свят и астрала.
– Беше тъпа и зла – озъбих се. – Абсолютно посредствена феминизирана кучка, от онези, които напоследък се пръкват с дузини. Мотаят се по цял ден с по две гънки на мозъка, четат женски списания със смешни наукоподобни статийки вътре, въобразяват си, че пращят по шевовете от интелигентност и смятат мъжете за елементарни дебили, ей така, по принцип и защото е супермодно и яко, лол...
– Имате ли проблеми с жените, Лаков?
Хвана ме яд, че толкова лесно се вързах на номера.
– Ни най-малко – отрекох студено. – В какъв свят щяхме да живеем, ако ги нямаше? Като за начало, производителите на чорапи с жартиери щяха да фалират. Или по-лошо – може би нямаше.
– Стига, моля ви – намръщи се Ставропулос. – Въображението ви наистина няма спирачки. Не ви ли стига един Азис?
Той стана, пооправи панталоните си и загаси цигарата си в пепелника.
– Момент, тръгвате ли?
– Да. Не ви ли казах достатъчно?
– И какво сега? Искате да пренапиша разказа си?
– Не. Обясних ви, че пост фактум това вече нищо няма да промени. Молбата ми е да сте по-отговорен занапред, ако може.
Изгледах го с присвити очи. Той поклати глава.
– Не го приемайте като ултиматум – с нищо не ви заплашвам. Не и аз. Виж, що се отнася до Филип К... с него един ден, рано или късно, ще се срещнете. Неизбежно е.
Подаде ми ръка.
– Добре, Ставропулос. Радвам се, че побъбрихме. Благодаря за коняците. Жалко, че бързате, с удоволствие бих изпил още един.
Ставропулос се наклони към ухото ми.
– Ами поръчайте си – каза той. – Мисля, че ви показах как.
Леко разочарован, седнах на стола си. Небето притъмняваше. Чашите бяха празни. Запалих си цигара. Без никаква надежда да напиша нещо смислено тази вечер, почуках с пръсти по лаптопа си и отворих експлорера. В папката между „Бисексуалната миялна машина” и „Бухал в моя хамак”, естествено, не можеше да има нищо.
Само че имаше.
Изтрезнял от почуда, отворих файла „Бонус” и се вгледах невярващо в първото изречение: „Жената с бледозелената жилетка отключи вратата на блока и изкачи пеша осемте етажа до таванското помещение.”
– Ало! – стресна ме гласът на барманката зад гърба ми. – Айде да плащаш и да си одиш. Затваряме.
Обърнах се с раздразнение.
– Пил си пет „Плиски” и две коли. Деветнайсе и дваесе. Ае, че стана десет.
Погледнах часовника на стената. Нямаше девет и половина. В джобовете си я имах три лева на стотинки, я не. Барманката ме зяпаше с ръце на кръста.
Внезапно реших да опитам.
Изправих се с едно единствено елегантно движение.
– Не съм пил никакви „Плиски” – казах тихо. – През цялата вечер пих „Реми-Мартен”. Но във вашия бар няма „Реми-Мартен”. Така че – не ви дължа нищо.
Барманката кимна вдървено.
– И ето какво... – позамислих се и добавих: – Марш да ми донесеш осем „Реми-Мартена”. Накуп. За да не си губим времето.
Тя хукна.
Плюс една кола. Студена. И, хммм, да махнеш капачката.
А – още нещо...
... ТОЗИ БАР ЩЕ РАБОТИ ПРЕЗ ЦЯЛАТА НОЩ.