На всякъде хвърчаха шрапнели.Светът малко по-малко се самоунищожаваше.Кога ли ще свърши всичко, което вече никой не знае кога е започнало...!?
Пръстта сигурно хрущи под краката ми но само си го представям,прекалено е шумно наоколо....
Прескачам един труп без глава. За теб вече всичко е приключило, мисля. Завиждам му! Продължавам с търсенето. Точно пред мен избухва снаряд, пръстта ме засипва, но аз продължавам напред. Пред мен, в дупката изкопана от снаряда, се открива ужасна гледка: ръце,крака,части от трупове. Изглежда като да е било масов гроб, но вече не погребват никого! Само събират използваемите части, а другото се изгаря - на кого е нужна разлагаща се плът!? Тук сигурно са били против “заместването”. Така наричаха замяната на органи и крайници. Вече рядко умираше някой със своите си... спомени...
Когато за първи път ми замениха орган се чувствах като че някой друг е част от мен. Беше око. Непрекъснато виждах образи и хора които не съществуваха. Но свикваш... човек се нагажда към всичко.
Стоя пред този ад и си мисля: “Злато! Може би тук ще намеря каквото ми е нужно.” Хвърлям се в дупката и започвам да ровя... всичко е полуразложено и неизползваемо. Ставам и се промъквам към ръба на дупката. Пред мен се срива войник. Вече нищо не личи по униформата му, сигурно и той не помни с кого и защо воюва. Както и никой от нас! От мястото на липсващата ми ръка продължава да шурти кръв и може би скоро ще изгубя съзнание. Нужна ми е само една ръка и да намеря санитарния пункт, което ще е по-трудната част. Промъквам се пълзейки към падналия войник. Оказва се че не е мъртъв. Срещам погледа му. За миг ми призлява, но се окопитвам. Трябва просто да взема ръката му. Примъквам се по-близо и вадя ножа с единствената ръка, която имам. Започвам да отстранявам необходимата ми част. Най-трудно е когато стигнеш до костите, особено когато нямаш необходимите инструменти и ти липсва една ръка. Трябва да изрежеш плътта до кокал и тогава да дърпаш, докато ръката изскочи от раменната става, след това е лесно...За миг докато извършвам цялата процедура погледите ни отново се срещат, виждам молба в неговия, сякаш ми казва “все още има шанс и за двама ни”. Не, не, не... Всеки е сам. Проклинам света и продължавам да работя. Когато съм готов се изправям и виждам как очите му ми говорят: ”Не ме оставяй,вземи ме с теб,все още има надежда, те оправят всичко... вземи ме!”. Обръщам се и се опитвам да се ориентирам на къде трябва да е санитарният пункт.
Взрив, светлина, болка...отварям очи. Лежа в калта и не мога да помръдна. “Този път май е фатално”. Различавам два силуета които се приближават към мен. “Санитари, слава богу, санитари...” Те се приближават и застават от дясната ми страна. Едва ги виждам с периферното зрение, не мога да помръдна. Нещо се уговарят, сигурно се чудят как да ме измъкнат от тук. Започват да ме бутат и търкалят. “Дреме ми, вече нищо не усещам”. За миг виждам как проблясват ножовете им...Усещам едва-едва лек гъдел над десния хълбок...Не, не моля ви, не. Но не мога да издам дори стон. Срещам погледа на единия и се опитвам да му втълпя - все още има надежда за всички ни…