автор: barona_36

Градът задряма. И престъпно млад
поисках тази вечер да те взема.
Но остър вятър ей на онзи скат
разчопли с нокът лунната екзема...

... връз опналата се небесна плът.
А теб те няма още. Що да сторя?
Очаквах в мен докрай да преболят
самотни птици, сенчици на хора.

Очаквах ли? Едва ли. Не съвсем.
Какво ти обещах ли? Всъщност – нищо.
С перо от гълъб, с клонка от Едем
не се премита есенно стърнище.

Градът е пуст. Последно две жени
рецептите на Звездев чух да мътят.
Поне тунел под немите стени
да прокопаеш и да хванеш пътя...

Мъжът ти хърка. Блуза ти преде
след няколко ракии и марули.
А ти зад излинялото перде
въздишките ми ялови не чу ли?

Не чу ли? Аз не съм любим, ни враг.
Но знаеш ли, че уж една и съща,
сълзата ми, подобно бумеранг,
към този, който я роди, се връща...