Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 428
ХуЛитери: 1
Всичко: 429

Онлайн сега:
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЗа говоренето и мълчанието - дванадесети разговор с Ведрина
раздел: Разкази
автор: ivliter

Красива и топла есенна утрин е. Съседката ми Невена е излязла на раздумка с моята съпруга. Аз наблюдавам през прозореца на стаята играта на светлината в пожълтелите листа на високата липа над главите им и отпивам от ароматния чай от липов цвят.
Не мога да чуя за какво си говорят жените, но по изражението на лицата им мога да съдя, че разговорът им доставя голямо удоволствие, което въобще не ме изненадва. Чашата на жена ми отдавна е забравена до моята и стои недокосната. Чаят изпуска тънка струйка дим към ноздрите ми и разлива дъха на отминалото лято в цялото ми тяло. По улицата преминава автомобил и отразената светлина на слънцето от предното стъкло озарява стаята. С нея почувствах и влизането на Ведрина. Поканвам я на чаша чай.
- Не ти ли се иска да побъбриш и ти с някого в това красиво утро? – пита Ведрина.
- Откровено казано, не – отвръщам аз. – Мълчанието понякога е по-многозначително и възвишено, отколкото красноречието и чрез него можеш да кажеш повече отколкото с многословието си. От многократна и дълга употреба, думите често губят от силата си.
- Случва се обаче, красноречието да засвидетелства висок ум – не отстъпва моята гостенка.
Това е причина да вметна:
- У човек с къс ум, обикновено езикът е твърде дълъг. Явно природата търси някакъв баланс – усмихвам се саркастично.
- Нали си писател, нима думите те плашат!?
- Плашат ме изговорените думи. Колкото повече говориш, толкова повече грешки можеш да допуснеш.
- Какво те кара да мислиш така?
- Струва ми се, че който много приказва или много лъже, или е повърхностен фантазьор.
Ведрина клати одобрително глава по повод казаното от мен и добавя:
- Да. Мълчанието не винаги доказва наличието на ум, но доказва липсата на глупост.
Отпивам малка глътка от чая си и продължавам да наблюдавам разговора на жените. Този разговор по-скоро прилича на монолог, защото говори предимно Невена, а жена ми търпеливо я слуша и кима одобрително с глава. И изрядко успява да вмъкне и тя някоя реплика. Затова казвам на Ведрина:
- Умението да слушаш е почти равностойно на умението да се говори хубаво.
- И никак не е без значение и това, че мълчаливият има по-малко грижи, нали?
- Разбира се, съвършено си права. Много често се опитваме да прикрием безсмислието на разговора с многословие.
- Не рядко неяснотата произлиза толкова от многословието, колкото и от излишната краткост – упорства Ведрина.
Лек ветрец раздвижва клоните на липата и върху жените се посипват капещи от тях листа. Едно кацва върху побелялата коса на съседката, но увлечена от това което разказва тя така и не усеща.
- Не мислиш ли, че бъбривостта е болест на възрастта? – питам гостенката си.
- До някъде е така. С възрастта трябва да изградим в себе си умението да мълчим дори и когато говорим.
- На мълчащия не можем да отнемем думата… Желанието и ние да кажем нещо почти винаги е по-силно от желанието да научим нещо. Ако ще говорим, то нека казаното да бъде по-добро от мълчанието.
Настъпва малка пауза в разговора ни за говоренето и мълчанието.
- За какво се замисли? – пита Ведрина.
- За това, че този който не разбира мълчанието ми, вероятно няма да разбере и думите ми. Има една унгарска пословица, която аз много харесвам. Тя гласи: “ Когато устата мълчи, главата не боли.”
- Има чудесни пословици на тази тема. И аз ще ти цитирам една: “ С къс език животът е по-дълъг.”
Слънцето се е вдигнало високо в небето. Есента е изстискала на палитрата си най-ярките краски за приказните си пейзажи, а жените продължават сладко, сладко да си бъбрят. Стенният часовник нарушава тишината с отброяването на поредния час. Сякаш подсетена от него за нещо свое, Ведрина си отива с последния удар на часовниковата камбанка. Допивам чая си и ставам от стола, защото си спомням, че нищо не поощрява така безделието, както празните разговори и мисли…


Публикувано от Administrator на 10.11.2011 @ 09:57:43 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   ivliter

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

22.01.2022 год. / 07:51:45 часа

добави твой текст
"За говоренето и мълчанието - дванадесети разговор с Ведрина" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.