автор: marcusjunius

Г-н Енотич най-накрая се осмели да се представи в Егосинк, като посетител, може би бъдещ клиент. Служителите го посрещнаха любезно, макар и до известна степен резервирано, тъй като
Вешко Енотич, по-известен само като г-н Енотич, не представляваше нищо особено от гледна точка на егоистичния асинхрон, с чиято настройка и лечение хората от Егосинк си изкарваха парите (при това добри пари поне що се отнася до ръководния персонал и акционерите, трябва да отбележим).

Възрастна служителка с косми в носа отведе г-н Енотич до помещение, на чиято врата имаше лъскава златиста табелка с надпис „Лаборатория: Първоначален синкстатус”. Докато вървяха към лабораторията, служителката потропваше с тежките си платформи зад г-н Енотич и даже леко го подканяше да побърза, като го мушкаше с кокалестия си пръст между ребрата.

Зад гръмкото наименование на Синкстатус Лабораторията се криеше малка бяла стая, може би два на два метра, с напъхана в нея малка бяла маса и два малки бели стола. На единия от тях, срещу вратата, вече седеше тестов лаборант синхронизатор на компанията, с тънка папка пред себе си.
- Г-н Енотич?
- Аз, аз съм, Вешко Енотич, да! – отговори г-н Енотич, сякаш се явяваше на военна комисия.
- Седнете.
Възрастната служителка излезе, като трясна вратата зад гърба на г-н Енотич, при което лаборантът подскочи. Г-н Енотич се бе опитал да я изпрати с поглед, но раменете му опряха в стените на малката стая и той се принуди да седне, без да я види отзад. С това надеждите му, че е получил все пак донякъде уважителен прием, се изпариха напълно. Тоест, имаше стари и грозновати жени с хубави дупета, но тази така умело бе крила своето от погледа му, че сигурно имаше сплескан и провиснал задник. Г-н Енотич прогони от въображението си другите възможни характеристики на тази част от тялото на служителката, тъй като те бяха свързани с черните косми в носа и и съвсем не бяха по-лицеприятни от въображаемата провисналост, която той не бе видял, но в която бе почти напълно уверен.
- Така – рече тестовият синхронизатор на Вешко Енотич и отвори пред себе си кафявата папка, която зае цялата повърхност на малката маса, в следствие на което Вешко трябваше да събере ръцете си, дотогава небрежно подпрени на масата, в скута си.
После лаборантът замълча многозначително.
Мълча около пет минути.
След това продължи да мълчи още около десет минути.
Щом тази част от мълчанието приключи, служителят замълча за нови петнайсет минути.
Г-н Енотич нищо не правеше през това време – това той го умееше добре.

- Виждам, че нямаме особени проблеми – рече накрая служителят, без да вдига поглед от папката.
- Не, съвсем никакви! – отново по военному отговори Вешко Енотич.
- И тогава за какво сме тук?
- Ами – замисли се Вешко – вие сте на работа, пък аз...
- Зная много добре, че съм на работа! – кресна изведнъж човекът в бялата престилка и така скочи от стола си, че удари лакътя си в стената отзад. Изохка. – Зная! Вие какво си мислите, че не съм наясно ли? Снощи тъщата ми беше на гости и цяла вечер критикуваше малката ми заплата! Защо не съм бил от ръководния персонал, а само някакъв лаборант! Когато НАЙ-ПОСЛЕ си легнахме, да не мислите, че можах да заспя! Не! Защото жена ми не само, че не ми пусна, ами също започна да дудне и да ме критикува за малката ми заплата! Не можах да спя цяла нощ от мисли! И познайте за какво мислих цяла нощ?!?

Г-н Енотич отдръпна стола си назад колкото му позволяваше тясното помещение, после, опитвайки се да звучи съчувствено, измънка:
- За секс?
Външните ъгълчета на клепачите на лаборанта сякаш провиснаха, в очите му избиха сълзи.
- Сееекс? – изпищя той с отчаян фалцет. – Какъв ти секс, бе, господин Еротич? Цяла нощ мислих за малката си заплата!
- Енотич – поправи го тихо г-н Енотич, но онзи изобщо не го чу. Мълчеше.

Този път лаборантът мълча еднократно, около десет минути.
- Г-н Еротич! – ненадейно рече служителят с напълно променен глас, с блясък в очите и с изправени рамене. – Искате ли да станете наш клиент?
- Ами не зная. Аз... Исках само да проверя дали имам нужда...
- Нужда? – прекъсна го онзи. – Ако станете наш клиент, всичките ви проблеми с тъщата и жената ще изчезнат! Ще престанете да имате чувството, че ви следят дори на работното място, дори в кенефа! Егото ви ще се синхронизира с балансираните вълни на емоционалния фон. Знаете ли какво означава това, г-н Еротич?
- Ми не – честно си призна Вешко.
- Знаете ли какво е хамелеон?
- Цвят от гамата на автомобилите „Ауди”? – опита се да отгатне г-н Енотич.
- Не! Това е един гущер, който променя цвета си според окръжаващата среда! Седне на поляна – става зелен! Стои на паркинга – става сив! Вади си бира от хладилника – става бял. Кацне на някое лайно – става КАФЯВ!
- ...
- Невидим, г-н Еротич! Емоционално НЕ-ВИ-ДИМ! – дообясни екзалтирано лаборантът.
- А вода? – попита с неочакван интерес Вешко. – Ако стъпи на вода, какъв става?

Мъжът замълча, а в погледа му се прочете отчаяние от тъпотата на заобикалящия го свят, който явно бе толкова под нивото му.
- Става удавен, г-н Еротич. Хамелеонът не може да плува.
- А...
- Е?
- Какво?
- Ще ни станете ли клиент?
- ‘Ми...
- Ми, фа, сол, имаш ти сопол! – присмя му се белопрестилкото, сякаш бяха деца в детската градина. – Какво се чудите, нима не искате жената, тъщата, децата, майка ви, братовчед ви Кире да не ви виждат, когато си живеете живота?
- ‘Ми... – повтори по-уверено Вешко – аз не съм женен и нямам деца, майка ми умря през деветдесет и трета... А и братовчед Кире нямам...

Служителят на Егосинк се бе вторачил в г-н Енотич без да мърда, сякаш бе изпаднал в будна кома. Устните му се разместиха леко, без това да се отрази на пълната му неподвижност:
- Това, всичко това беше една метафора – рече той бавно.
- Кое, за тъщата и жената ли?
- Не.
- А кое?
- За хамелеона.
- А. И тогава какъв е смисълът да се синхронизирам, преди да се оженя?
- Метафора – съвсем-съвсем тихичко вече повтори лаборантът и мигна бавно, сякаш даваше знак на някакво извънземно, чиито език се говореше с клепачи.

Г-н Вешко Енотич помълча известно време, само еднократно, след което каза с леко заекване.
- Д-д-дали може вече да си ходя?
- Може.
- А един въпрос, само, тъй де, преди да тръгна?
- Кажете – мъжът продължаваше да говори, като мърдаше единствено устните си, иначе бе замръзнал неподвижно. Като в будна кома, както казахме по-горе, ако сте забравили.
- Всички клиенти ли ги посреща жената с космите в носа и грозния задник? – попита Вешко.

Лаборантът примигна отново като поздрав към извънземно и рече:
- Не. Секретарката със стегнатия гъз и големите цици се разболя. По настояване на шефа се наложи да помоля тъщата да поеме смяната.
- А. Окей. – каза Вешко и преглътна, след това се надигна. – Е, благодаря, не ме изпращайте, ще се оправя сам.

После опипом и без да се обръща отвори вратата на стаята и се измъкна на заден ход в дългия, сякаш безкраен бял коридор. В единия край на коридора се виждаха рецепцията и изходът. В другия край, в дъното имаше стъклена врата към голяма бяла стая, зад която бавно сновяха спокойни, синхронизирани вече хора. През стъклото Вешко обаче видя само една празна стая, тъй като хората, разбира се, бяха напълно невидими.