автор: papacot

Когато лястовичките оставиха гнездото си,
врабчета се опитаха да го обсебят.
Така ли просяците правят революция, не знам.
В блатата ми разцъфват бели лотоси.
И кротки любопитни лебеди
протягат шии – до небето и нататък…

И никой тук недоразбра, че иде зима.
(Единствено – намерилите юг).
Пък аз – стаено камъче в божествена мозайка –
не вярвах, че с Отец и Дух сме трима.
И сторвах на живота си напук.
Дали така ще ме запомниш, майко?

Но, както и да е, след жътва сме различни.
Все някога един поет ще пита
(така и недочакал пролетта) –
“какво тук значи някаква си личност?”.
И като сам Исус сред угари ще скита,
за да потропа на отворена врата.