Ти взе душата ми,
на две я сгъна
и бавно я прибра –
не другаде, а там –
във джоба, където
сгърчена и свита
остана бездиханна тя.
Стаена, тиха, угнетена,
пулсиращата болка в нея
напомняше за слънчевия ден,
във който вдъхваше й ти
не друго, а… живот.