автор: konstantin_lakov

на жена ми Светлана

На бас, че очаквахте нещо с неочаквано начало. Е, ще измамя очакванията ви. Много от това, което се случи по-нататък, изненада и мен самия.
Цялата история започна с обстоятелството, че в не особено трезво състояние обещах да напиша три разказа от по пет-шест страници за ей този същия сборник, който в момента четете, ядете, подхвърляте до тавана и после го ловите с присъщата си котешка ловкост – или каквото там го правите.
Има моменти в живота на човек, когато той с щедро сърце обещава всевъзможни неща. В случай че сте от вида читатели, които подхвърлят сборника до тавана или разсеяно го мажат с майонеза и аранжират корицата му с кисели краставички, преди да го тикнат в микровълновата, вероятно ще ме разберете.
Приех задачката със същото безгрижие, с която човек обещава на гаджето си от последния месец някой ден непременно да се оженят. Смятах, че разполагам с неопределено дълъг срок за писането на въпросните разкази, и дори намекнах на съставителката на сборника, че не изключвам вероятността няколко от тях да си останат незавършени поради смъртта ми на преклонна възраст, което, не ще и дума, ще ги направи още по-ценни от литературна гледна точка.
Затова и леко се учудих, когато седмица по-късно на чаша бира тя се поинтересува дали ще са готови за понеделник.
– Възможно е – кимнах. – Трудно е да предскажа дали денят, в който с разтреперана от вълнение ръка сложа точката на последното изречение, ще се случи да е понеделник или четвъртък. Но шансовете са едно към седем, така че спокойно можеш да заложиш петарка.
– Говоря за следващия понеделник – уточни съставителката.
– Нека е вторник – предложих бързо. – Понеделниците са ми ангажирани. Ходя на курсове по икебана и модерен балет, та просто няма как да стане.
– Добре, вторник – съгласи се тя. – Мейлни ми ги или ми ги прати по Скайп.
– Ами о кей. Значи, най-добре да се уговорим за вторник или сряда. Там някъде. Плюс-минус ден-два. С интернета ми често стават аварии. Понякога се срива за дни наред.
Тя поклати глава.
– Вторник, твърда уговорка. Ако нямаш мрежа, ще ги пуснеш от някой интернет-клуб. Всъщност искаш ли да участваш в този сборник?
И така, имах около седмица. Супер, казах си, ако се понапъна и започна още днес, може и да успея. Петнайсет-двайсет страници – колко му е. Някои типове за толкова време успяват да сътворят света.
Изпълнен с ведър оптимизъм, седнах в едно барче в центъра на София, България, Европа и света, отворих лаптопа си, махнах на сервитьорката и си поръчах коняк и кола.
Следващият ми разумен спомен беше от Лом.
Поне си мисля, че е било Лом, макар да нямам железни аргументи.
Намирах се на някакъв таван, седях в продънен фотьойл, пушех и разговарях с непозната жена на видима възраст около трийсет, слабичка, с кестеняви коси, наметната с бледозелена жилетка.
На масата между нас имаше препълнен пепелник, чинийка със салата от варени картофки с лук, бутилка водка на привършване, някаква лимонада, разни прибори, солници и т.н. Пресегнах се към полупълната чаша пред мен и отпих здрава глътка, надявайки се да ми просветне.
– Заложих часовника – каза жената. – Не ми платиха и сто лева, но все ще изкараме до първи. Дано не ти забавят заплатата, както през февруари.
Огледах се наоколо. Таванът беше със средни размери, продълговат правоъгълник с наклонен таван. Капандура с изглед към изгрева, който, изглежда, тъкмо се прозяваше и се разкършваше в кръста. Стени с избледнели кремави тапети. Железен креват, наметнат с вечното родопско одеяло. Има го по дефолт във всяка квартира на този свят. Подозирам, че и в Тадж Махал да осъмне човек, сто на сто ще открие такова в спалнята си, ако се поразрови из шкафовете. Забелязах дървено бебешко креватче под капандурата, разгъваем простор за пране с дрешки по него, стар еднокрилен гардероб, тоалетна масичка, портативен телевизор, пуснат на джазов канал, етажерка с няколко книги. В дъното – малък хладилник, мивка, кухненско шкафче, боядисано в бяло. Два стола. Толкова.
– Виж какво ти купих на връщане – засмя се жената насреща ми. – Ясно, че не е моментът да си подаряваме играчки, но като го видях, не можах да го подмина.
Порови из чантичката си и извади от нея малко йо-йо в целофанено пликче.
– Знам, че си луд по такива неща – сви рамене тя и с изключително щастлив вид ми го връчи.
Вяло изобразих възторг.
– Не го ли харесваш?
Напротив. Закимах, колкото по-ентусиазирано можех. Нямах представа за какво ми е йо-йо – но поне се опитвах да се държа според очакванията. Озари ме догадката, че може би не е зле да се размърдам от стола и да благодаря за йо-йо-то, както се полага. Пъхнах го в джоба си, станах, заобиколих масата и предпазливо се наведох към жената. Получих лека целувка по бузата и след секунда неловко колебание й я върнах.
– Хайде, не го мисли толкова – мило ми каза непознатата. – Струваше само левче. Каквото с него, такова и без него.
Изразих примирено съгласие.
– Жал ми е за часовника – добави тя. – Много си го обичах. Но пък може да си го откупим, ако ми платят извънредните.
– Да – казах. Гласът ми звучеше като ръждясал.
– Е, хайде. Ще тръгвам. Дано не ме държат до посред нощите заради миналата събота. Ще напазаруваш ли? Купи яйца, хляб... може и от онези наденички, нали ти харесаха. Или каквото ти се яде за вечеря. Само мляко не взимай, имаме.
Остави няколко банкноти на масата, оправи набързо косата си пред огледалцето на тоалетката, усмихна ми се, целуна ме още веднъж и излезе.
Налях си остатъка от водката и се протегнах. Запалих си цигара. Докато пушех, преброих банкнотите, взех две от тях и ги мушнах в джоба си при йо-йо-то. После прибрах и цигарите. Лаптопът ми не се виждаше никакъв, вероятно го бях разгубил някъде из живота.
Когато тръгнах към мивката да си наплискам очите, откъм бебешкото креватче се подаде една ръчичка. Надникнах вътре.
– Здрасти, приятел – казах на бебето и му подадох играчката. – Който или която и да си, желая ти успех с йо-йо-то... и за друго не се сещам. Горе нос и така нататък.
Измих се, угасих цигарата, допих си водката, огледах се още веднъж наоколо и върнах една от банкнотите обратно при другите. После си тръгнах.
На излизане от града – табелка така и не забелязах – един тираджия, румънец, ме взе на стоп. Привечер стигнахме в София.
Първата ми работа беше да звънна на съставителката на сборника.
– Хубав разказ – каза ми тя. – Само че сборника го издадохме миналата есен. Ти къде изчезна цяла година?
Така че, ако в момента четете това – или, което е по-вероятно, подхвърляте сборника към тавана и го улавяте с два пръста, само миг преди да е тупнал на пода, – да знаете, че този разказ го няма вътре. Друго нямам за казване. Желая ви успех с йо-йо-тата, горе нос и така нататък.