Едно време, аз като бях малка всичката простотия си беше в децата. Не бяхме като сегашните родени с умни очи, загладени коси и изрязани нокти. Но пък имам страхотно детство и ужасен правопис. Затова моля, правописните ми грешки ги приемаите, като приятелки поздрав.
Като си погледна тялото, откривам все любими белези от селския живот и ми става топло и уютно на душата. Пред очите ми е къщата с три стъпала, пред входната врата, която вечно забравях отворена и дядо ме навикваше, че влизат мухи. Зад нея има коридор, от лявата страна е вратата на собата- това е много специална стая, винаги заключена за малчугани, ала прозорците и отворени като измамни очи в който все ти се иска да надникнеш и откриеш с какво са толкова специални. От дясно най- обикновенна стая селски тип. Шарени черги по земята, печка на твърдо гориво, легла де да падна, а на стената до тях едни красоти , ако ги събориш не може да избягаш от дилафа. На стената икона с кандило, радио ала комунист и големи снимки в рамки на родителите на баба и дядо. Единственната съвременна придобивка, беше балатум в коридора, купен за удобство на баба,че и писна да суши черги. Кой ги мокри ли? Ами ведрото, дето виси на стената закачено на едно дърво зазидано в стената. Има и канче с което се гребе и пие вода , но ние с каките ми лочихме направо и винаги разливахме. Тогава се появяваше баба с инструмента за точене, сляпа жена ама много чува, хващаше ни точно на белята и кой де стигне. Обичахме да играем в кухнята, но веднъж вързахме една люлка вътре, гредата поддаде, събраха се чичовци, чинки, майки, бащи
кумшии и все умни глави които заключиха кухнята, теглиха ни по едно възпитание и кой от където дошъл. Така ни остана за радост, обора при животните и градината.Излезе ли дядо по работа на центара почваше щура гоненица.Градината заприлича на пасище за коне. Имахме забрана да късаме от сятото. Спазвахме я стриктно. Да ама винаги съм си обичала пресния чесън,
още докато е млечен. Нали бях най- малка, ме подучиха, че е забранено късането не пасането. И това си беше чисто атака на чесъна. Още си спомням как сложих ръце на гърба и приведена като щъркел запасах. На третия ден дядо ме хвана почти певършила лехата. Изненада ме злобаря, като ми игра едно колче от домати по задника зарових човка в пръста.Каките разбира се баха изчезнали на сигурно при чинка на съседната улица. Като се набра този ми ти човек, да ми обяснява как го слушали шесте му сина и тем подобни работи, като засменя ту червена ту зелена боя по лицето, а държавното му чейне трака та не спира.Баба ми изкочи на двора като млада булка. Послуша
малко и започна да се смее с глас и сълзи на очи. Отнеха ни и градината. След
седем дена ни изгониха и от обора. Там чинка наби каките защото ме затвориха в кокошарника и се напълних с кокошинки.Бой, ама все има за какво. Мен докато ме къпеха те ревяха, но след няколво часа като къпеха тях , защото аз ги бях заключила там където не се играе мен не ме биха. Защото се скрих при баба да ми расказва приказки. Другата причина беше, че научихме едно агне да блъска с рогца по хора, стени,огради. Здраво чело имаше, като блъсна дядо го събори в чешмата, откъдето се пълни вода за животните, голям смях падна.След този случай цял месец ронихме царевица на ръце за наказание. Правеше ми впечатление, че шарения петел все се качва на гърба на кокошките, когато попитах ми обясниха. Мързи го да върви и иска да го носят. Дебнех го и възпитание, възпитание.Таман го понаучих на ред той залиння и го изядохе. Най щастлива бях, когато котката имаше малки, но се наложи да чакаме котетата да излизат навън да играя с тях тъй като вече играехме само на пътя. Освен това имахме и надзирател.Баткото то ,брат на братовчетката. Конте, вечно измит, вчесан и си оправя редките мустачки пред огледалото. Сега си го обичам , но тогава не. Първо вкарваше мен в пътя, а след това другите. Като попрекали, баща му( разбираше от мен) го вразумяваше с някоя мъжка десница. Трудно ни приемаха децата от улицата, за тях бяхме гражданки. Трябваше да влезем в един двор на една много лоша баба и да оберем едно дърво с мисля зелени ябълки. За кураж братовчетката влезе с нас, а другите надничаха през оградата и се кикотеха. Ябълките събирахме в блузките. Като излезе Таракишито- така викаха на бабата, каките
изсипаха ябълките и побегнаха. Забравиха ме в ръцете на звяра. А той като замята откъснатите плодове от заде им мята та се къса.Аз от яд , че не ме взеха и аз започнах да хвърлям след тях и на нея да подавам да не се навежда жената. Когато се скриха онези калпазани, звяра ме покани в тях да ядем халва. Стоим и си говорим, по едно време две глави надничат през прозореца, каките дали насила или доброволно се бяха върнали за мен. По прашните им лица имаше следи от сълзи, а понеже бяха прескачали живия плет
краката им бяха издрани и със позасъхнала кръв. Контето ни чакаше зад завоя, беше плакал и смъркаше един зелен сопол който, разваляше фацата му
на селски кандидат ерген. Това беше последния път когато ме забравяха някъде. Но имаше условие, баба и дядо да не разберът . Дядо ми в момента е гражданин. На 97г. и е знаел винаги какво се случи него ден ,но не от мен.
Наложило се е да плаща онези плодове, които ние опропастихме.