автор: krasavitsa

Драги ми приятелю!

Днес установих, че животът изобщо няма да ми стигне. Като че ли на някого му е стигнал… то зависи и за какво е лакомията, де.
Моята лакомия всичките ми приятели я знаете – да подреждам малки пъзелчета с надеждата, че някога ще успея да сглобя големия, най-важния, който обяснява всичко. Никак не е сигурно, че ще успея, трябва да се знае толкова много… Никой не може да научи всичко, но благодарение на интернет никога досега не е било по-лесно да намериш това, което ти е нужно.

Някогашните хора на знанието са прекарвали по-голямата част от живота си в задушни и прашни зали, обградени от тежки старинни фолианти - като доброволни затворници. Едва ли можем да си представим каква любов към знанието лежи в основата на това себеотрицание... Оттогава до днес се поддържа мнението, че учените хора били толкова далеч от реалния живот, че били даже леко налудничави. Някои може и да са били, но далеч не всички, а и нека не забравяме, че това е мнение на неучени. Колцина са тези, които не биха обявили Бодлер за леко мръднал, защото е казал, че всеки може да изкара спокойно три дни без хляб, но нито един – без добра поезия?

Днес можем вече да носим огромните библиотеки в чантите си навсякъде със себе си – в лаптопа, и даже още по-лесно и по-леко – в електронен четец. А все намираме от какво да сме недоволни и да се оплакваме. Изглежда и това е в човешката природа – вечно да се чувстваме онеправдани. Откакто съществува писменост, няма епоха, в която някой да не е изплакал в какви лоши времена живеел. Аз обаче пак съм наобратно – твърдо съм убедена, че живея на хубаво място и в хубаво време. Ако случайно те интересува защо и по този въпрос толкова вироглаво не мисля като мнозинството – само кажи, и ще получиш още едно писмо. Ха-ха-ха!

Докато се смеех се сетих, че един арабски енциклопедист от 9 век е намерил смъртта си, затрупан от паднали върху него книги! Името му е Абу Осман ибн-Бахр (775-868), но е по-известен с прозвището Ал-Джахиз, т.е. с изпъкнали очи. Някои го превеждат като „Облещения”. А човекът може да е страдал от базедова болест … бил от Басра, но живял в Багдад в продължение на 50 години. След десет века го наричали „Волтер на арабското средновековие”. Бил написал над 300 книги. Естествено, не всички са дошли до нас. На български е преведена „Книга за скъперниците” и в нея е разказана една история, която стана ядро на от едно от моите пъзелчета. Много се забавлявах, докато я четох:
Седи компания, ядат, пият и към удоволствията за телата си добавят и услаждане на душите с изпълнения на певци. Един от компанията толкова много се развълнувал след една песен, че от възторг си разкъсал ризата. Погледнал седящия до него и му казал:
- Колко хубава беше тази песен, разкъсай си и ти ризата!
- Няма – рекъл оня – само тази имам.
- Разкъсай я, аз ще ти купя друга утре!
- Тогава ще я съдера утре.
- Ама за какво ми е да я късаш утре?
- А на мен за какво ми е да я късам сега?

След като се посмях, се размислих. Този, който не искал да си скъса ризата ли е скъперник? Ами човекът е бил разумен, нали имал само тази. Ако предположим, че не му е била само тази, може пък просто да не е харесал чак толкова изпълнението. Защо другият смята, че хубавото за него е хубаво за всички? И защо силната емоция, особено пък положителната, ще тласка към разрушение? То и при гърците чупенето на чинии от силни положителни емоции е стара традиция.
(Сетих се - наскоро в един гръцки вестник се появила карикатура – подпийнал и засмян грък хвърля чинии на земята, а западноевропеец събира парчетата, лепи ги и му подава обратно залепените чинии – да има още за чупене. Интересни неща стават в днешно време, идеите за взаимопомощ, хуманност и солидарност на богатите страни май ще станат за смях. По всичко личи, че е нужно да се обмисля много внимателно на кого и как точно да се помага... ох, пак се отплеснах, ще се върна на емоциите.)
Ако емоцията е отрицателна – какво става? И ако от нея са обхванати повече хора? Знаем – поголовно, безогледно и безсмислено разрушение. Кой има полза от това?
След горещите улични събития, които стават най-често след футболни мачове, наблюдавам внимателно арестуваните и глобени за погроми нарушители у нас, когато излизат от съда. Всички се крият и никой не е с гордо вдигната глава. Явно съжаляват за начина, по който са се отдали на емоциите си. А можеш ли да си представиш например публиката на един симфоничен концерт да хукне да троши витрини, да обръща коли и да хвърля бомбички по улиците от емоции? Каква е разликата между едната тълпа и другата?
(Абе не че и аз не треснах преди време една скъпа ваза в земята от яд... само дето това не оправи нещата, а ми добави и разходи към ядовете. И все пак бях с ясното съзнание, че вазата си е моя, ха ха.)

Чудя се и дали от този анекдот мога да си направя извод, че разкъсването на дрехите по онова време и по онези места е било равносилно на аплодисменти.
Знаците за одобрение, използвани днес от публиката, са различни – освен най-разпространеното ръкопляскане, някъде дюдюкат, свирят и тропат с крака за одобрение, а другаде това означава точно обратното - неодобрение. Но в миналото е имало и други знаци.
В древния Рим например щракали с пръсти или размахвали краищата на тогите си - което после преминало в размахване на ленени кърпички или пляскане с шепи, а не с длани. Римляните въвели и платеното клакьорство.
В английския парламент пък аплаузите са изцяло забранени. Все пак в Камарата на общините се изхитрили да се измъкнат от забраната и започнали да подвикват: Hear, hear! (Слушайте!) - уж само за да привлекат вниманието към говорещия. В Камарата на лордовете не осквернявали благородния си слух с каквито и да е шумни плебейски реакции. А наскоро научих, че в Англия започнала да се затвърждава тенденция минутата мълчание в памет на починал човек да се заменя с минута ръкопляскане. Модата тръгнала от футболните стадиони – изглежда никак не е присъщо на природата на футболните запалянковци да стоят тихо и мирно в продължение на цяла минута.
(Поредното ми отплесване, но нали си ме знаеш...)

В тази „Книга за скъперниците”, която Ал-Джахиз написал като сатира, представяйки галерия от образи на скъперници, е споменал и един много интересен за мен скъперник.
Известен е обичаят на арабите да готвят много повече храна, отколкото им е нужна, и винаги да са готови да нахранят и случаен човек от улицата. (Този обичай страхотно шокира пестеливите и организирани германци, но това е друга тема.) Казват, че дори бедуините в пустинята редовно не си дояждали, за да могат да помогнат на някой закъсал с храна и вода, ако го срещнат по пътя си.
Та този скъперник ги осъждал много и ги наричал прахосници, защото запазената храна често се разваляла. Но най-вече осъждал материалната помощ, която оказваме на бедните. Позовавал се на това, че не бивало да се бъркаме в работите на Аллах - ако Аллах иска някой да е добре, той ще е добре, ако иска да е зле, трябва да е зле, а ние не сме по-големи от него, за да го поправяме. Не бивало да сме по-щедри от Аллах – каквото им е отредил, това трябвало да бъде. Имали си уроци за научаване. (Ако това се отнася до отделната личност, защо да не се отнася и за цели нации?) А боговете ни наказвали, защото се възгордяваме и се опитваме да променяме човешки съдби, отредени от тях. Точно затова нямало ненаказано добро. Ако направиш добро, Господ наказвал най-често чрез този, на когото си помогнал.
Затова ливанската пословица, която изразява огорчението на добротворците, гласи: направи добро и го хвърли в морето. Щом хората не го ценят, щял да го оцени Господ.
А нашият класик Радичков е добавил още нещо по въпроса, макар и в друга посока. В една от пиесите си той казва: пази Боже наше куче да ти направи услуга – цял живот не можеш да му се отблагодариш!
Всъщност, между дарителя и дарения (с услуга или нещо материално) наистина се получават много сложни взаимоотношения – дарението все пак ангажира дарения с някакъв вид лоялност. Може ли например дареният да изкаже спокойно на публично място мнение, противоречащо на мнението на дарителя си? Доста трудно ще му е... ако го направи, дарителят сигурно ще се почувства предаден. Ако пък не го направи, предава себе си. В крайна сметка излиза, че приемайки помощ или дарение, човек ограничава свободата си.
А и изглежда хората не обичат да се чувстват задължени. Колкото и човек да е изпаднал в нужда, приемането на помощ накърнява гордостта му. Затова често се случва след време да започне да омаловажава полученото.
Понякога пък дарителите, дори и да помагат съвсем безкористно и без да очакват специални благодарности, се възгордяват – колко съм добър, вижте ме как помогнах.

И все пак, като че ли е в природата на човека да помага. В животинския свят взаимопомощ се среща доста рядко, а да дадеш храна на друг е инстинкт, който се проявява само към потомството, и то в ранната му възраст.
Но хората, които не изпитват съчувствие към нуждаещите се, са много малко. Какво да направим тогава? Как да избегнем такива усложняващи отношенията ситуации?
Доста е мислено по въпроса и засега най-доброто му решение е да се избягва прекият контакт и да се търси посредник, за да се превърне дарението едва ли не в анонимно. През вековете църквата е била посредникът между дарителите и нуждаещите се, а в днешно време с това се занимават и всякакви благотворителни организации. Най-големите частни благотворители създават фондации и оставят на служителите й да избират на кого конкретно да помагат с парите им.

Макар че аз самата не обичам да търся помощ когато имам нужда, не мога да не помагам. Защо да не сметна, че Господ е изпречил на пътя ми този човек точно за да му помогна? И понякога си ям шамарите, макар и не много смирено.
Не знам колко съм права, но това е положението... някои казват, че ще разберем, като отидем Там.

Оставам,
с най-добри, но кротки чувства, за да не си късам ризата и да не хвърлям чинии.