Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: renizah78
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14008

Онлайн са:
Анонимни: 411
ХуЛитери: 3
Всичко: 414

Онлайн сега:
:: Georgina
:: Albatros
:: lenami19

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДжоанна
раздел: Разкази
автор: azzurro

Бягаше по крайбрежието на залива и викаше :
- Добро утро Джоанна! Добро утро! Доброутрооооо!
Разбира се, Джоанна никога не и отговаряше, първо защото не можеше да я чуе, и второ защото, беше остров. Тя продължи да тича. Правеше го всяка сутрин. Стигаше до една точка от залива, от където можеше да види голямата глава на Джоанна с окото, и да и помаха. Бе сигурна, че и тя и отвръща, по свой си начин, на поздрава.
Всъщност Джоанна, беше малък остров срещу острова. Приличаше на голяма полегнала игуана с опоскан гръб, защото храстите върху и бяха редки и ниски и тук там, някое по- височко дърво. Задницата и сочеше сушата, а към открито море гледаше голямата и глава на която белееха два кухи отвора, като очи.
Спомни си пристигането. Наоколо се простираше безкрайно пепелявозелено море, от маслинови гори. В далечината, тъмни до черно зелено, кипариси и по- светлите, хоризонтално разтеглени корони на пиниите. Последва почивката. Бърза, задъхана, лакома, неуморна, да види да почуства всичко , но най вече морето. Същото заради, което пропътува тези дълги километри. Очите и жадно поглъщаха цветът му, наситено тюркоазен.
Бързаше, посегна в тъмното с ръка към пода, но усети само грапавостта на мокета. Дръпна я рязко и се загледа, нямаше го. Лаптопа го нямаше вечерта го остави отстрани до леглото. Можеха да и кажат. Нали се разбраха, че вече е неин и никой, няма да го взима. Нищо подобно, в къщи всичко се ползавше от децата и. Нямаше усещането, че има нещо свое. Да, само сутиените и не можеха да ползват, по разбираеми причини. Понякога си лягаше доста след полунощ заплесната в текста, но усещаше сладката умора на нахранената си душа, която тихичко си тананикаше. Обиколи апартамента разочарована. Какво друго, освен да отиде до пералнята и да пусне едно пране. Нищо, нищо против. Е как нищо, никой не се сещаше, че има нужда от малко парченце тишина, плюс пространство
Собственичката на студиото, мъничка възрастна жена, им носеше сутрин, току що откъснати лимони и по няколко пресни яйца. На пръв поглед, изглеждаше невъзможно да разговарят . Тя си знаеше нейния език, а те своя. И все пак се получи. С казването, наздраве! С искреното и въпросително вглеждане в очите, а после и отговорите, всеки на своя език. Чу я да казва” Хипно”. Думата звънна в главата и. Ами да, Хипно е сън, ама че съм глупава. Нали хипното бе причина, да е на това място.
Една вечер сънува че седи на хълм, в ниското някакво селище, а насреща морето. Твърде банално, но интересното бе името което чу. Сутринта със ставането, не помнеше нищо. Съня сякаш бе изтрит. Зае се с обичайните си занимания, които не предлагаха, кой знае какво. Движенията и бяха ограничени, в рамките на две патерици и близкия диван. Бързо се уморяваше. Реши да почине за малко, опъна крака и се загледа през прозореца. Не бързаше за никъде, зимата бе в силата си, снегът валеше, а тя го гледаше като хипнотизирана. Изведнъж, като от нищото в съзнанието и първо изплува непознатото име и след него целия сън. Но нещо я жегна. Името, ха и без това нямаше работа. Реши да експерементира, така и така скучаеше. Чакай да видя, какво ще ми предложи чичко Гугъл. Да имаше такова място, то съществуваше. Усети, че полудява. Изчете всичко, сложи на десктопа снимка, от най – красивия и див залив, от това място. После, затърси възможния маршрут до там. Реши, че поне може да помечтае. Само не знаеше, че след две години, ще пътува към съня си, за да се срещне с него наяве.
От разговор с местните разбра , че след лятото следва мека зима с продължителни проливни дъждове и силен вятър. Намери и малкото село от съня си с изглед към морето. Пейзажа бе същия. През цялото време се питаше, защо тук? Като малко дете със светнали очи , отиде до онзи див залив. Там от неспирното стриване на скалата, водата се бе превърнала в млечен тюркоаз. Толкова силен цвят, че при прелитането на чайките белите им коремчета се оцветяваха в синьо. Пак там, се запозна с онова момиче , което заради лудостта към морето бе пропътувало същите километри съвсем само, за да се отдаде на страстта - подводно плуване. Очите и те не, не, можеше да определи, сякаш бяха полупрозрачни. В тях се четеше погледа на риба.
Върна се с едно шише, пълно със ситни бели обли камъни и силния мирис, на онова море. Времето минаваше, а тя си мислеше, за онази зима там с продължителните дъждове, силен вятър, ревът на вълните и собствената си лудост.
Когато беше малка , чуваше от време на време възрастните да казват: „ Ех горката, нищо и нямаше и изведнъж си заряза, дечица, мъж, къща, всичко, всичко и замина. Нищо не и липсваше! Май полудя”. Не разбираше мислеше си, че жената наистина е полудяла и дечицата и страдат.
Писмого го получиха , когато границата бе далеч зад гърба и. А тя бързаше да пристигне преди зимата, искаше да я преживее заедно с острова. Да чуе вятъра и плющенето на дъжда. Когато я видя, старицата сякаш не се изненада. Остави багажа си и хукна към залива. Вятърът заблъска в лицето и като, не и оставяше дъх. Морето бе сменило тюркоазения си цвят, с този на тъмен брокат. Но, тя се смееше и бягаше към залива, където можеше да види голямата глава на Джоанна с окото. Запъхтяна, сви ръцете си на фуния и завика :
- Джоанна! Джоанна ! Джоаннаааааааа!


Публикувано от Administrator на 29.10.2011 @ 22:57:49 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   azzurro

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

11.08.2022 год. / 21:36:16 часа

добави твой текст
"Джоанна " | Вход | 3 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Джоанна
от vladun (valdividenov@abv.bg) на 30.10.2011 @ 09:33:38
(Профил | Изпрати бележка)
Много добре написано, останах с чувството, че е част от по-голямо литературно произведение. Поздрави, Ваня:)


Re: Джоанна
от _katerina_ (lili_ket@abv.bg) на 31.10.2011 @ 08:33:12
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за удоволствието!Давай продължение:)
Сърдечни поздрави()


Re: Джоанна
от Markoni55 на 31.10.2011 @ 14:55:38
(Профил | Изпрати бележка)
Трябва ми малко време да се върна на себе си. тогава ще ти пратя коментар.