автор: ringo

Искам да споделя една действителна случка, станала с мен през лятото на миналата година.
Тя не би могла да бъде окачествена като самохвалство, защото няма да обогати с нищо неизвестната ми за всички вас биография, нищо пък ще украси с някакъв ореол действителното ми име, което не знаете. Затова не се притеснявам да я споделя с вас...
Прекосявах района на местната болница - бързах до близката аптека. На една от алеите видях паркиран автомобил с отворени двете предни врати, край които стояха и говореха по своите телефони, мъж и жена. Минах покрай жената, която в този момент обясняваше някому, че спешно трябва да се намерят кръводарители, до няколко часа.И загрижено питаше възможно ли е да ги намерят - близки, роднини, познати?... Беше много притеснена и постоянно бършеше лицето си с кърпичка...
Отминах няколко крачки и се върнах. Обясних, че неволно съм чул разговора й и съм готов да им помогна, като дам кръв, за който е необходимо.
Нека да поясня, че още от студентските си години съм активен кръводарител и имам над 40 кръводарявания досега.
Жената ме загледа объркано и не знаеше какво да ми отговори. През това време,приключил разговора си, към нас се приближи съпругът й. Казах му и на него предложението си. Реакцията му беше приблизително същата -обърканост, недоумение...може би подозрение...
Обясних, че няма никакъв проблем, готов съм веднага да отидем в кръвопреливния център, който бе насреща.Казах, че това няма да им струва нищо. Понеже не разполагаха с много време, двамата се спогледаха и, малко несигурно, може би, но приеха предложението ми...
Отидохме в центъра за кръводаряване ние със съпругът, а жената стоеше отстрани и през цялото време, докато попълвахме съответните бланки, чувствах погледа й - питащ, недоумяващ... Аджеба, какъв ще да е тоя чудак, когото нито ние познаваме, нито той нас познава и хей така - предлага да дари кръв?...
Когато всичко свърши, ни бутнаха в ръцете по един стандартен пакет с шоколад,напитки, консерви и др., които се дават винаги при кръводаряване. Вървяхме към колата, а почти болезнено усещах върху себе си въпросителните им погледи. Те, милите, не знаеха как да постъпят, как да ме попитат колко ли ще струва дарената кръв?... До колата се сбогувах с тях, подадох им моя пакет с поръка да го дадат на децата си...Жената гледаше почти безпомощно, мъжът се опита да каже нещо, но не знаеше какво. Махнах им с ръка и си тръгнах бързо. След малко мъжът ме настигна, благодари ми и ми бутна в ръката една визитна картичка. Работеше в много известна фирма като областен шеф. Ако имам нужда от неговите услуги, да му се обадя непременно... Благодарих му, сбогувах се и си тръгнах. Не се обърнах назад, имах си моя работа, която трябваше да свърша.
След това обаче мислите ме налегнаха.
Защо тези хора, намиращи се в явна нужда, бяха толкова изумени, и направо объркани, че се стъписаха при предложението на един съвсем непознат, да им помогне и то без да са го молили. Толкова ли бе чудно моето предложение? Според мен всеки нормален човек би могъл да постъпи така.
Една съвсем нормална човешка реакция бе моята постъпка. Но тяхната реакция ме учуди. Като че ли бе съвсем невъзможно да им се случи подобно нещо в нашата действителност.
А защо това да е невъзможно? Нима човеците у нас сега са по-малко, отколкото бяха вчера, оня ден, преди години?... Трудният ни живот сега дотам ли ни промени, че да гледаме на една обикновена житейска ситуация като на извънредно положение или някакво чудо?...
Тези въпроси все още търсят своя отговор, поне според мен. Затова и си позволих да споделя с вас тази случка.
Ако съм разочаровал някого с написаното и не съм оправдал очакванията му за интересно четиво, извинявам се!