автор: galenaGV

ДИМИТРОВДЕН
„…с две липи отпред…”

Със рани от главата до петите
докретах до един далечен праг,
и сякаш като сън са ми липите
и двама-трима старци, дето пак
прехвърлят броеници до дувара –
мънистата се губят като в пръст
в ръцете им. Лозите, вече стари,
все още раждат. И като на кръст
разпънати са винените истини,
с които, натежала, есента
ту тайно им налива младост в мислите,
ту камъни запраща по нощта –
там, дето през тъмницата замина,
нагизден, между свещи и цветя,
животът, разделен на половина.
Пресъхнала е селската река.
Завързал на едно хвърчило дните си,
последният махленски малчуган
с очи ме стрелва, плюе на петите си
и става пред очите ми голям.
До бащината къща – път разкалян.
Липите ми отсекли за дърва.
Небето – чук, земята – наковалня.
И есента тежи като вина.